ТИТАН

1074907_10151762566148263_1666056207_o

Провокирана от нахлулите мисли в главата ми,  натисках педала на газта и продължавах да обикалям безцелно с колата  по  снежните улици на града. Минаваше полунощ, а изобщо не ми се прибираше. В гърдите ми бушуваха емоции и не ми даваха мира.

Блъсках се в стената, която ми се бе изпречила. Не пред лицето – в сърцето ми,  и вече почти бях застанала на нокти от осъзнаването, че всичко което ми се случваше – онова, в което съзнателно или не се бях вкарала. Хората, които срещах – тези дето влизаха в живота ми и другите, които излизаха – всичко, всичко беше огледално отражение на вътрешния ми свят, който от известно време сякаш изобщо не беше моя, а светът на някой напълно непознат  – чужд за мен човек, но болката, която изпитвах – си беше съвсем истинска.

Така болеше – че свят да ти се завие!

Въртях волана,  но изобщо не се намирах на шофьорската седалка. Разпъваха ме на кръст картини, като в кинозала,  на голям екран – заливаха ме, отминаваха и на тяхно място идваха други, още по – цветущи. Разхлопваха и без това изплашеното ми на заек сърце  и не ми оставяха дъх.

Мислите се прескачаха, като стадо диви бизони, които не можех да озаптя.

Бога ми – нямах никаква власт над тях, а те ме мачкаха обезумели и вдигаха неимоверно голям прах в започващата ми и без това да побелява глава,  и сякаш се надсмиваха, че никога, ама никога няма да предадат властта и ще ме командорят – колкото и докогато пожелаят.

Усетих, че не мога да се справя с автомобила и отбих в страни.

Минаваше полунощ…

Трябваше да се прибера…

Всяка нормална жена по това време е при семейството си, а аз – не исках никога това да се случи!

Да можеше да получа амнезия и всичко да се свърши – от раз и завинаги!…

Уви…

Двигателят угасна.

Седях вторачена в нищото и реших да се моля:

„Господи – помогни ми! Дай ми знак! Говори ми!“

Молих се на Ангели, Архангели, Духовни Водачи – всякакви светии.

Нека ме чуят, нека дойдат – нека ме избавят…

Майко Марийо, Исусе – Боже…

Ревях  като магаре…

Подех  мантри – утвърждения и пак молби и пак мантри,  като удавник търсех своята сламка на спасението…  и …нищо…

Сърцето блъска ли блъска.

Какво бях аз и защо ме болеше?!

Какво,  за Бога е всичко това, което ме застигаше, и защо все едно и също –  защо…

Колко още…

Колко още бели косъма…

Колко още безсънни нощи, мокри възглавници…

Колко кучешка болка можех да изтърпя – като магаре, което товарят и то носи ли – носи…

Кога ще се науча бееее!!!

Кога?! Колко колена трябва да обеля!!!

Какви ти колена?!  Чупех си главата постоянно – като луда.

Дете да бях – до сега да си бях взела поука…

Разревах се… като мухла, мразех се такава – мразех се! …

Снегът затрупа предното ми стъкло – подсмърчах и траках зъби от студ, но не ми се прибираше – къде да ходя?!

Та аз не знаех коя съм, какво да кажа на синът си…

Що за пример съм аз….

И тогава се видях…  Видях се…

Измежду падащият сняг, който почти беше засипал стъклото ми…

Без да забележа – бях спряла до една кофа за смет, върху която с огромни букви пишеше „ТИТАН“!

Ето ме!!!

1001678_541719155875356_1472976234_n

„Кош за душевни отпадъци“ – препълнен, който сам имаше нужда от изпразване, но си сложил гръмкото име „ТИТАН“! Плачех като обезумяла – виех…  не можех да повярвам на очите си…

Защо се криех зад този надпис… зад тази титанична фасада – когато си бях една обикновена кофа за смет…  защо се бях превърнала в кофа за смет…

И тъкмо да се намразя до дупка – завинаги, като за последно… видях, че буквата „Т“ е изчагъркана…

И Той – вътрешният миг глас – с достолепие, бащинска обич и топлина проби гърдите ми и аз ясно и отчетливо го чух да казва:  „ИТАН“.  Ти си прекрасна Богиня:  „ИТАН“ и аз те обичам – както и да се чувстваш… обичам всяка частичка от теб – без изключение… “

В този миг предпочетох да вярвам в чудеса…

Или приемаш всеки миг за чудо или си чупи главата…

Избърсах сополивия си нос – запалих таратайката и се прибрах, за да нагушкам синът си – който беше вече взел да се тревожи и му липсвах…

Сладкото ангелче ме обожаваше – независимо как се чувствах и каква бях…

Тази вечер всички бяха чули молитвите ми!

БЛАГО – ДАРЯ!

„ТИТАН“ или „ИТАН“…  всеки сам избира.

Лека нощ!

За мен определено ще Е!

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.