Tag: проза

 

„На Бали не е като да си кацнала насред Судан, без никаква представа какво ще правиш след това.”. „Бали е остров приблизително с размерите на Делауер и е популярна туристическа дестинация. Мястото се е самоорганизирало изцяло да ти помогне, на теб, западняка с кредитните карти, лесно да го обикаляш. Тук за щастие навсякъде говорят английски. Наистина не е проблем да дойдеш. Можеш да смениш парите си на летището, да намериш такси с любезен шофьор, който ще ти предложи чудесен хотел — тези неща лесно могат да се организират.”
Из „Яж, моли се и обичай” от Елизабет Гилбърт

Добре, че Гилбърт не познаваше Нора Павлова. Какво щяха да й чуят ушите:
– И как според Вас да стигна до Бали? – щеше да попита Нора.
– Със самолет, диър – с радушна усмивка щеше да обясни Гилбърт в желанието си да бъде полезна.
– Аха, самолет значи. А мъни, откъде? – щеше да стреля Нора, на развален английски по напористата й усмивка.
– Кредитните Ви карти, съншайн – все така ентусиазирана би отвърнала Гилбърт.
– Карта значи. Кредитна?! А лихвата от 20% по кредитната карта, кой ще плаща?
– О! Уърк, дарлинг. Уърк! Толкова е просто! – отговорите на Гилбърт щяха да се редят, като пасианс от компютъра на Младши.
– Как не се бях сетила по-рано! Уърк било решението! А ако няма в България уърк? Какво правим?
Гилбърт щеше да премигне няколко пъти недоумяващо, да продължи да обяснява, че всичко е въпрос на желание и да махне с ръка отегчена. И по-добре. Лошо щеше да бъде да стигнат до следващата камара въпроси: кой ще гледа децата, кой ще плаща хотели, храна, а ако работиш, кой работодател ще те изтърпи да отсъстваш по-дълго от три дни, от полагащите се двайсет на година. Като те изпратят близките ти за Бали, какво ще ядат те, при положение, че семейният бюджет се е изпарил още на опашката пред „ЕОН” или „ЧЕЗ”. И как така една жена ще си „вдигне” задника и ще хукне към Бали да си „вее” байрака. Ами готвенето, прането, гладенето? Къде се намираш ти! Просветление търсела! Сопааа! Сопа!
(Извинявай Гилбърт, нищо лично! Пишеш невероятно! Българска черта е, за неудовлетворението си да обвиняваме другите.)
Най-вероятно в онзи съдбоносен момент щеше да ги спаси езиковата бариера. Нора и Гилбърт едва ли някога щяха да обменят възгледите си за нещата от живота.

P.S. Следва продължение…

 

 

Меча услуга е прошката. Като се замисля колко мечи услуги съм направила, главата ме заболява. Даде ти мечката мед, после ръката ти ще иска да отхапе. Погалиш я – пак същото. Мястото на мечките е в гората. Пуснеш ли ги в дома си, ще овършеят. Нямат вина животинчетата, и те създания, ама в техните си дебри се чувстват на място. Всеки в гьола си. То и аз искам да съм птица и да летя, обаче пусто – не става. Понякога, когато ме заболи гърбът, викам си – крила ще са, но не било. Меча услуга е прошката, казвам Ви. Уж простиш, а посред някоя студена и зафучала до облаците зимна нощ на вратата ти ще се хлопне, я не отвориш, ще се влезе с трясък заедно с дървесината и току те изяла. То кучето на двора ме лае като минавам да му пълня купичката с храна, а какво остана за една мечка. Има закон на тая земя, всеки камък си тежи на мястото. За всичко си има ред. Достатъчно е, като не мелят мечка и човек брашно – да не „работят” в една мелница. Падне ли ябълката на земята и вземе ли да прогнива, какъв е смисълът дървото да й прощава, че го е изоставила, или пък тя на него. И да си простят, няма как да бъдат заедно от там насетне. На една работа като и дойде краят – отпиши я. Животът продължава и след нея. На следващата пролет дървото пак ще роди. Ябълки да искаш…
А ако ти трябват мечки – в гората. Те смелчаците пък от друга страна там ходели. Дядо все казваше: „Който го е страх от мечки, да не ходи в гората!“ Виждал ги е предполагам. Гледам комшийката под нас все с насинено око. В гората ще да ходи нощно време – смела жена!
Шарен свят…
Природа – суша, нито тебе, нито мене слуша.

 

 

Стефан Дюлгеров седна на пейката под големия стар орех, посаден от бащата на жена му преди повече от сто години, измъкна от джоба си последната цигара и се разплака. Мразеше да плаче. Това не бе мъжка работа. Мъжка работа бе да грабнеш лопатата и да овършееш декарите земя под краката си и да ги подчиниш. Безсилие задавяше Стефан Дюлгеров в тая хладна априлска утрин и той се изплю в краката си и изпсува на глас, въпреки, че никой в живота му не го бе чувал да прави това. „Не е мъжка работа да псуваш” – изповядваше като верую пред близките си отвращението си от това нисше деяние, което освен, че бе нелицеприятно, го караше да се срамува, дори само като го чува. И тая омразна тежест в гърлото как презираше. Тежест, която прекършва силата на един мъж и го поваля на земята. Вместо да нарами живота на плещите си и да бърше потно чело в кърпата на главата си, без да превие гръб, тая тежест го правеше да прилича на жена, слаба и безсилна. Гледаше със замъглен поглед земята пред себе си, и й се молеше. Тук, сред тия буци пръст и зреещи семена, Стефан Дюлгеров бе засял най-съкровените си молитви. Нямаше по-висш олтар от тоя, в който един ден щяха да легнат уморените му нозе. Земята щеше да му даде прошка, както той и прощаваше през сушавите години, в които утробата й вехнеше и не раждаше ни стрък. Че кой друг би му простил. Ей в тия буци пръст се бе кръстил Стефан Дюлгеров цял един живот, и само тия буци пръст чуваха молитвите му!

– Дядо, идваш ли? – чу глас откъм външната порта и затътри старите си подшити галоши натам.
– Идвам, Вальо, идвам. Айде, че баба ти чака. Знаеш каква е – Стефан Дюлгеров изхлузи галошите си и ги подритна в страни.

P.S. Следва продължение…

 

Пепеляшко наострял сутрешната си мъжественост с чаша бира, а Принцесата цепила камъни за огнището.
С течение на времето гласът й дори мутирал и тя станала татко на бъдещите наследници на трона.
Пепеляшко много я обичал, обича я и до ден днешен,
особено, като му купува бира, докато се връща след лов от гората.
Прегръща я, за да си вземе по-бързо галоните от торбичката,
а Принцесата щастливо пърха с мигли, благодарна за прегръдката от любимия.
А ако го видите как обича приятелките й! Направо да й завидите! Оставя я да спи по-цели нощи спокойна в царските покой, а тях кара да вършат цялата женска работа. Мъж и половина.
Цялото царство живеело щастливо, живее и до днес.
Особено Принцесата…

Дишането до мен всяка нощ разпилява липси.
Крайчецът на дъха от съседната възглавница ми напомня, че притежавам споделеност.
Той се обича на едно сърце разстояние, с усещане, че е пеперудите в коремът ми.
Несъвършен е – и това го прави съвършен.

Шептя в сетивата му:

Люби ме многоплътно с:

Очертанията на душата му ме обгръщат и събират – до допълване.
Смисълът е заедност.
Пристрастена съм към миглите, токсични на необичане.
Зад вратите на ръцете му живея само аз.
Лудост са пожеланията ми за Коледа: „Той, Той, и пак Той!“
Колкото и да ме разпилява из света, не се деля на частиците си – Цяла съм, като ЗАВИНАГИ.
Преглъщам го на големи дози ЛЮБОВ.
Обожам обсебването с неговото име.
Бъдещето свива гнезда в масата, която приготвям за вечеря и отглежда пиленцата сред хляба ни.
Заслужен ми е.
Рисувала съм душата му още преди да усети четките по контурите на синьото си.
Без мен е безпролетен.
От топлината му се раждат пространства.
Той е Коледното ми настроение.
Като жените, които очакват да им се сбъдне на сън.
Старомодно момиче съм – слушам всяка нощ дишането от съседната възглавница и събирам розовите облачета, надвесени от тавана.
В чекмеджетата – прилежно сгънати събира прах самотното минало.
Някоя пролет ще го почистя.
Рошави са очите, които ме будят сутрин и щастливеят, ако не ги среша.
Донасям им вятър и се вмъквам в кадифеното им битие.
ЗАЕДНОСТ
ЗАЕДНОСТ
ЗАЕДНОСТ
Нашият психопрофил!

 

Само баницата го помолих да наглежда, докато ида да свърша една друга работа. Изгорил я. Забравил. Отплеснал се. Нали го виждам как се отплесва, докато върви до мен по улиците. В стълб се беше ударил веднъж, кола щеше да го блъсне. Все в друга посока гледа, все нещо странично взема очите му, докато животът го „блъсне” в собствения му капан. Понякога се измарям да го „чакам“, стискам силно ръката му и се моля с очи: „Ела си! Имам нужда от тебе!“. Като се прибрах – мирише цялата къща. Отворих прозорци, врати, вече няколко часа минаха, и чак сега се диша що – годе нормално. Хубаво, изгорил я баницата му с баница, тя ли ще застане между нас! Вече не мирише така лошо, ама вечерта като ни налегна глад – седим пред софрата, гледаме се, гледаме я нея, а то – в устата си да не я сложиш. Горчи, та пушек се вдига. Мигаме, мигаме и си легнахме гладни. Той на една страна, аз на друга.
Като по улиците, когато вървим – уж ме държи за ръка, а все друга посока го тегли.

 

По гърба на любовта запъплиха ледени тръпки от шепа спомени с горчив привкус.

Самотата преви гръб под тежестта на мрака, а болките в ставите и станаха непоносими.
Тъгата изскърца, натежала от безсмислието на отминалия ден, след като въздъхна от умора.
Някъде на дъното на сърцето се разминаха истината с лъжата и се погледнаха укорително, убедени в правотата си.

В тая болнава и дишаща тежко от празнота изгубеност, се счупиха два свята – този на надеждата, и отчаянието.

И най-изявеният лекар нямаше власт над пагубната диагноза, защото заболееш ли от НЕзаедност, симптомите са смъртно опасни, а лечението – обречено на провал, и ако не те намери светлината на сутринта, донесена в ония очи, които всъщност са те разболели от безразличие преди това – загубен си!

 

Обърквали ли сте толкова много живота си, че в един момент да се молите за дъно, и то да ви се струва като спасителен вариант, като нещо, за което най-силно копнеете в този момент, а дъното все да не идва и да не идва?! Е, аз съм обърквала нещата.Ама толкова главозамайващо оплетено, че мозъкът ми започва да стачкува и се самозаключва, като блокира напълно. Как ли не съм го молила да се върне при мен, лазила съм на колене в кашата, която съм забърквала и съм яла попарата си още гореща, докато гърлото ми се е разранявало и свивало в отказ да преглътне.И знаете ли кое е най-страшното? Че след като се нахраня „обилно” с помия, след като тя отлежи в корема ми и ме сполетят човешките природни нужди, придружени със спазми под лъжичката, точно тогава осъзнавам, че всъщност мозъкът, на когото съм се молила да ми помогне е сътворил цялата картина, в която съм се вписала под неговото „вещо” убеждение, че аз съм виновна. А е бил той… Най-големият ми враг и най-големият ми приятел. Ужасявам се от факта, че е способен, ако му скимне да ме погуби, дори физически да ме убие. Осъзнавали ли сте факта, че един от най-големите ни врагове в живота е нашият мозък? Колкото и велико произведение на Божията промисъл да е, толкова е изпълнен със силата да убива, да убива не други, а самите нас, неговите собственици…
Как го осъзнах? Докато ядох кашата си се молих на Бог за поредната доза помощ, като след всеки път, когато падам надолу. И се молих не с мозъкът си, с който „надробих”попарата преди това, а със сърцето си! Да, със сърцето си! А той – мозъкът ми стачкуваше и ме беше обсебил с гибелното чувство на вина. Моят „приятел” ме изтезаваше, като поробител, а само една крачка по-напред ме караше да върша неща, за които ме убеждаваше с цялата си същност, че ще ме доведат до там, до където искам да стигна. Не бях си и помисляла за кал, представях си поне поляна с цветя, ако не небе…

Обърквали ли сте толкова много живота си, че в един момент да се молите за дъно…

 

За пръв път й изневери след раждането на младши. Вече бяха започнали да спорят за всичко, дори за това какви памперси да купят. След раждането му, Нора толкова силно се бе вживяла в ролята си на майка, че забрави околните. Антон, свикнал да получава цялото й внимание само и единствено за себе си, се гърчеше от липсата й, и дори ревнуваше от бебето, колкото и да не искаше да си признае. Донякъде му липсваше времето, преди младши да се появи. Тя му се отдаваше изцяло, и се грижеше за него по всички възможни начини. Чувстваше се виновен, но смяташе, че има право да получава своята доза внимание, и това, че жена му стана майка, не бе повод да го елиминира. И понеже малкото вързопче често боледуваше, случваше се Нора да го взема в общото им легло, и да моли Антон да спи в другата стая, за да може да се грижи по-добре за детето. От една страна тя имаше право. Беше изморена и видимо бледа, отслабна бързо след раждането, и си личеше, че физическите й сили са на привършване, но той я обичаше и имаше нужда от съпругата си, която вече нямаше време за него. И другите жени раждаха деца, тя не бе единствената майка на света, макар да си признаваше, че жена му полагаше непосилни усилия и любов в отглеждането на сина им. От една страна й се възхищаваше, но от друга я мразеше за това, че пренебрегва връзката им, и почти спря да го забелязва.
Дарина се появи като летен бриз, след поредица хаотични връзки. Млада и усмихната. Въздухът около нея можеше да се диша с лекота. Животът се изливаше от всяка нейна фибра върху мъжкото му, отдавна останало в сянка его, което имаше нужда от този прохладен нов полъх, за да се съживи отново. Потъваше в очите й, и забравяше за проблемите вкъщи. Не можеше да повярва, че животът му дава шанс, а той нямаше да се възползва. Горчивият вкус на вина по небцето му, което от време на време се появяваше, не бе достатъчна причина, за да не бъде с нея. Пак щеше да си бъде Нориният мъж, отдаден на семейството. Можеше го, за него не бе проблем да се контролира. Та той бе спрял дори цигарите за три години. Нора едва ли щеше да заподозре. Бе толкова улисана покрай младши, че дори не забелязваше, че не й е останало време през деня, за да среше косата си, камо ли да заподозре мъжът си в изневяра. В този момент той бе последната й грижа. Обичаше жена си, но се бяха отдалечили до толкова, че не си спомняше защо.

– До кога ще търпиш тази дърта кучка! – изсъска Дарина, след което продължи да лакира ноктите на краката си.
– Престани, моля те! – изнервен отсече Антон и за пореден път погледна часовника.
След половин час трябваше да тръгва, а Дарина все още не го бе удостоила с вниманието си и само нервничеше. Преди час го изврънка за парче пица и пакет дамски превръзки, понеже очакваше месечния си цикъл и откакто бе дошъл се занимаваше само и единствено със себе си. Гримира се наполовина и се зае да лакира краката си, докато ядеше лакомо от парчето пица и цапаше навсякъде с мазните си пръсти. Все още не можеше да повярва как хлътна по нея. Дори не бе щастлив. Единственото, което получаваше от Дарина, ако случайно бе в настроение бе секса, с който също не можеше да се гордее. Тя трудно стигаше до оргазъм и след всеки неуспешен опит го упрекваше и унижаваше, като го обвиняваше в некадърност. В същото време обаче ревнуваше до безобразие и му въртеше номера. Случваше се да му звънне в два през нощта пияна и да крещи в слушалката, че е едно лъжливо копеле, а жена му – дърта неизчукана пачавра. Започна да си мисли, че е с нея не защото я обича, а от страх. Бяха заедно повече от година и положението започна да излиза извън контрол. Нощем не можеше да спи, съсипван от мисли и притеснения.
– Не я защитавай, копеле! – изкрещя тя и го замери с остатъка от пицата.

P.S. Следва продължение…

 

Този глас я дразнеше неимоверно силно и дращеше върху сетивата й, като нокти върху ламарина. Идеше й да протегне ръка и да го задуши в гърлото, откъдето се раждаше, преди да е издигнал вибрацията си към небцето, което му даваше сцена за изява. Мразеше този глас, наглед обикновен, но нея можеше да умопомрачи до степен да извърши убийство, за да се отърве от него. Уродлив и до болезненост неприятен.
„Виж се само, несретнице!” – сякаш бе решил да я унижава, докато не получи поредната си доза наслада от разкъсващо я на парчета нервно и превъзбудено състояние, и не млъкваше, като я застрелваше с поредния звук, издигнал се от устата на притежателя си заплашително.
Можеше да го убие. Протяга ръка и го изважда от леговището му. Можеше и още как! Само, ако не млъкнеше…
„Неудачница!” – гадният дращеш плазмодий достигна за пореден път до ушите и.
От прозореца долетя звукът от преминаваща кола, на която и се искаше да се хвърли, за да избяга.
И в този момент осъзна, че няма избор. Гласът изригваше от самата нея. От някаква забравена дълбина на душата й, която се правеше, че не съществува и винаги щом усетеше ноктите му по ламаринените си нервни окончания, запушваше вътрешните си сетивата и слагаше забранителни знаци за опасен участък на пътя. Лавираше внимателно по завоите на същността си, и не след дълго успяваше да избяга, скрита по околовръстните местенца на мозъчната си кора.
Тази вечер параванът й за бягство, бе масата за вечеря. Уханието на пиле с ориз и направи много добра услуга, като незнайно поради какви причини ухаеше доста апетитно, а парата около чиниите привличаше вниманието на всички около себе си. Как се получи, идея нямаше. Докато го приготвяше, беше във всяко едно друго измерение, но не и в това тук – до печката, която се намираше на постоянния й адрес по лична карта. На адреса, където я водеха: не дотам добра жена, що годе прилична майка и не съвсем лоша домакиня.
Справи се, имаше ядене, имаше своя спасителен остров. Всички щяха да утолят глада си и нямаше да се сетят за пореден път да надникнат в нейния край на масата, за да осъзнаят, че всъщност липсва. Физическото й присъствие, заедно с едно пиле с ориз им бяха достатъчни доказателства, че всичко в живота им е наред, и нямаше да я заподозрат в предателство. В ужасното й, пъклено деяние, че не е част от тази картина твърде отдавна. Някаква невидима сила й помагаше да не я хванат.
„Кого си мислиш, че лъжеш!” – изкряска изневиделица проглушително душевния й тиранин за миг. Тя грабна чиниите и го цапардоса с тях върху покривката от рози, които сякаш прокървиха по белите ивици, и обагриха млечно-бялата й шия.

 

Така и не се научих да обичам кротичко. Ей тъй, да седна в ъгъла на дните му, да кротувам и само да следя с поглед нуждите на възлюбения си. Вземе ли да се появява някоя липса от някъде – на пръсти да се промъквам почти тайно и да запълвам, докато той се чеше зад врата. А аз лудата му с луда глава – неувираща, като кофти сорт китайски боб, като съм се рачекнала на мегдана на полезрението му по 25 часа на ден, че като съм развяла едни байраци и тъмни коси, че като съм засукала едни страстни танци върху българското му юнашко сърце, та гледай ми сеира. Еле милия, после ми увря главата, че само биричката си чакал. Не знам защо обаче, като му гледах снимките от новогодишния банкет на фирмата, все се е въртял покрай младата си колежка – Гинчето, докато е тропкала с втасалия си сексапил, и мерила дансинга на метри, като млада кобилка. Душичка мамина.

Оня ден срещнах една стара позната. Спомням си на „пилон” се въртеше навремето, заради нейния хубостник.

– Спокойно, мило! – ми вика – има време. Виж ме мен, научих се да обичам кротко, и ти ще се научиш. Хем кротко, хем спокойно, малко, за кратко, почти, за удобство, от съжаление, за развлечение, на заем, от интерес. Това е толкова глупаво и прекрасно!
Благодаря ти ВеСеЛиНа!

От: една още танцуваща на пилон и неумееща да обича кротко, като теб!

 

Бременна съм с него.
Вие ми се свят, гади ми се.
Трети месец нямам мисловна дейност.
От спомени ми се повдига, ям като разпрана.
Напълнях, нервна съм, не мога да спя.
Моля се по-бързо да наближи терминът ми за раждане.
Тая тъпа надежда ми е направила непланирано „бебе“!
Господи, после ще го отглеждам?!
Това не ми беше минавало през ума…

 

Винаги съм се чудила защо мъжете, които обикалят около живота ми, влизат и излизат когато им скимне, са все с някакви „аномалии”. С две думи – болнави хора. Кихат, кашлят, разнасят бацили навън-навътре. Как не мина поне веднъж Хауърд Роурк от „Изворът“ на Айн Ранд, да ми нацепи малко камъни за огнището, да му направя кафе, да си поговорим, да… Що за магнит нося в себе си, та ги привличам като джакпот от нощно казино, докато „нормалните“ спят в къщи на топло. Ама те затова са и здрави предполагам, не ходят в гората при мечките през нощта. Все по-натрапчиво в женската ми главица започва да изкристализира едно велико прозрение – дали за тях не съм спасение свисше? Звучи високопарно, но днес за пръв път през ** -годишния ми живот се замислих над тази възможност. Как не съм се сетила по-рано! До сега упреквах само и единствено себе си. Ами, ако Бог ме е „назначил” на работа поземлено /надявам се със здравни осигуровки/: „ЛЕКАР”? Бях чела преди време, че както болните имат нужда от лекарска помощ, така й най-изпадналите в живота имат най-неотложна нужда от Божията подкрепа и милосърдие. Не, че не се полага по право на всеки, но те са с предимство, предполагам са звъннали предварително на вселенския номер 112. Би трябвало Отец ни първо за тях да отвори „кабинета” си. Най-вероятно им дават направление без проблем, по специална пътека на здравната небесна каса. Вече съм почти убедена, че работя в „спешното отделение” на планетата Земя. Виж ти, а до сега се смятах за неудачница, всъщност явно съм завършила в редовете на висшата йерархия. Знаех си, че тая любов не случайно извира от мен, взела съм си изпитите с отличен. Затова съм ги обичала толкова много! Въпреки, че съм знаела, че ще ме разболеят и ще оставят върху ми следи от рани. Та кой лекар е застрахован от факта, че няма да се зарази от свой пациент. Но аз обичам професията си!

P.S. Мамо, тате, спокойно, то било само работа. Не се тревожете за мен!
Обичам ви!

 

 

 

 

Който има слаби нерви и жълто покрай устата, моля да не чете. Да не четат и тези от Вас, на които тая дълбока и влажна тема „секс” ги сгъва на няколко пъти от притеснение и ушите им се зачервяват. Отвън също не е лошо и се разхождат и други заблуди, религии и вярвания. Все от някъде Вашето нещо ще изскочи. Аз обаче, понеже нямам граници на очните си ябълки, ще рече – капаци, и често пъти, докато съм чела г-жа Кобилкина съм „пяла” любовната песен: „Да бе, ти да видиш!”, ще напляскам мнението си на хартиен носител, пък който иска да си подпали огнището, или къщата с него.

Дошъл вече в моите покои рицарят на бял кон, обяснил ми се в любов, заявил устно правата си горе ми, и от дума на дума, от чашка на чашка, от дреха на дреха – стигаме до онзи исторически момент, заради който някои убиват, други се пропиват, трети се разгръщат до немай си къде, и в който всеки взема участие към днешна дата, според възможностите и нуждите си – секса.
До тук – нищо обезпокоително. На който как му харесва. Човещинка…

Хубаво, ама с моя рицар, както и с предния, дето всъщност се оказа, че е прикрит такъв, отново стигнахме до задните му мисли, които пък от своя страна мислили за моите задни такива, ама не по начина по който аз мисля и употребявам най-вече сутрин след кафето с цигара.

Бре, да му се невиди!
Престорих се, че ме заболя коремът, та се размина работата първия път.

На следващия ми рецитира статия от Кобилкина, дето толкова уважавала и поощрявала тия неща, и колко полезни казала, че били те за здравето на всяка жена. Ти да видиш как разбира руският народ от илачи, пък аз – нашенката от село, „слугувам” на нормалните любовни ласки, от времето на баба, га че не живея вече у 21–ви век. Каква съм простакела! Като се разболея – ще ми уври главата, ама нали съм магаре./това в кръга на шегата, ама хич не ми е смешно/

Милото се изплаши, че няма да го огрее това мъжко рицарско дело, гордост за меча на всеки уважаващ себе си рицар – да направи така, че любимата му да не може да седне на д–то си няколко дена, белег на „голямата му” любов към нея. И от там насетне, като я види да охка, при извършването на това наглед обикновено действие – сядането, да се усмихва доволно, да приглажда гордо мустак и да смигва заговорнически: „Ааа, хубаво ти еее, нали любов моя? Довечера пак! Виж ги другите проскубани, болнави кучки, няма кой да ги лекува, ама ти си родена под щастлива звезда! Имаш мен!” , а горката женица да мисли през останалата част на деня, до настъпването на сюблимния момент, кой път да хване.

Мина-немина известно време, през което за моя радост не се спомена вече и дума, и хоп-уж случайно, на масичката в хола намирам колоритно издание, нямащо нищо общо с учебниците по анатомия, но определено населено с човешка задна такава от корица до корица, която сякаш искаше да ме изяде и погълне, явно оставено да ме светне, предвид неграмотността ми по отношение на това велико сякаш Божие творение, блян за рицарите, върху което оставят рицарския си печат.

Не ме разбирайте погрешно-посветена съм.
През годините обаче все разсъждавах как да покажа на възлюбените си удоволствието от това „свещенодействие”, та да могат и те да се възползват подобаващо. Няма само жените да сме привилегировани я.
И намерих решение. Преди няколко дни, една вечер, от чашка на чашка, от дреха на дреха – стигнахме отново до онова историческо събитие – секса. Красота…

Да, ама не.
Понеже много обичам този мъж, реших да му подаря с цялата любов, на която съм способна – моите задни мисли, и извадих черния си кожен колан, купен от секс шопа същия ден. Сложих си го, а той буквално изквича, сигурна съм – от кеф.
Аз – щастлива, той – два пъти повече.
И така крещеше неистово в следващия половин час – ще кажеш, че на умряло.
Ама нали му е хубаво, викам си – блъскам, като от един порно филм, който бях гледала, след като взех да се образовам и крещя зад него:
– На здраве да ти е любими, от здраве да не се отърваш!
Той се опита тогава нещо да ми каже, но бях заета с лечението му и не го чух.
Само не знам защо от тогава не ми се е обаждал…
Да взема да попитам г-жа Кобилкина…

Някой има ли представа…

 

Имам си нова цицина на главата от вчера. До старата от оня ден се цвъкна, след като ме удари поредният камък, който бях „хвърлила” назад в миналото си по един от всичките си опоненти, с когото пресечните ни точки са били неплодотворни, в сблъсък под морското равнище на приятелския диалог. Всеки ден ставам собственик на нова, не знам докога ще издържа, но забелязах, че си ги нося подобаващо – със здраве. Нали съм виновна, не парадирам, мълча и се правя на изненадана, а хората около мен поклащат глави и цъкат с език „горкото момиче“, обаче под прошарените им коси и оголели темета, виждам неловко прикрити и техните цицини, за които се правят, че ни лук са яли, ни лук мирисали, а аз цъкам с език, почесвам си моите и си чакам следващата, като дете, успокоено от факта, че не само неговата задача е сгрешена. Като си хвърлях „камъни“ навремето, идея нямах, че всъщност няколко крачки напред, застигат самата мен, а оня – за когото са били предназначени, отдавна е поел по друга околовръстна траектория. Сещате се – теглите и мерите през Вашата камбанария, изчислявате до точност математическа, впрегнали всички познания придобити през годините, как точка А ще стигне до точка Б, ако …
Обаче – НИЦ! Оказва се, че задачата имала няколко решения. Пък и като се замисля, може й учебниците ни да са били издадени от различни издателства навремето. И ей ме на, с поредната цицина.
Утре – още.
Ще взема да се отдам на хуманитарните предмети.

 

Обичането е капката разлято кафе по кухненския плот, докато ти е наливал и те е прегръщал.

Обичането е погледът, с който го намираш сред навалицата от хора със широко затворени очи.

Обичане е, когато не дочакаш случване, но си се случила на 100% в сърцето му.

Благодаря ти, Обич!

 

Понякога смисълът на един сив и хладен ден се крие из бримките на два изплетени от мама топли чорапа. Обуеш ги и усещаш завършеност. И макар да е студено, в душата ти става топло. Обичта спи на рамотото ти, а страховете замечтано започват да фантазират предстоящата Коледа. Галиш главиците им, и им разказваш приказки за любим мъж, носещ вселената на ръцете си през зимните преспи.

Мама е голяма магьосница…

Винаги знае как да ме успокои.

Дори голотата на самотното дърво отсреща вече не изглежда така драматична.

Няма по-висш смисъл от два изплетени мамини чорапа в сив и хладен ден…

 

 

Все още съм топла за ноември.

Вкусът ми е домати със сирене и диня за десерт.

Косите ми разказват истории за море, а краката ми се бунтуват срещу топлите шарени  чорапи. Само пълнотата на червеното вино ми напомня за есен и мамините кюфтенца. Цял живот мога да съм маминото момиче и да заспивам в скута й – простила на зимата, но сега мама е далеч, а аз все още съм топла за ноември – не съм лъжица за неговата уста. Обещанията за следващо лято се размиват в очите ми. Искам си това!  Сърцебиенето ми го доказва. До после може и да съм есенна, но все още – НЕ!

Къде ще зимува лятото…

Дали  умее да чака бреговете си или ще отплува със утрешния студен отлив…

Дали ще умея да дишам без него…

До завинаги ли ще съм топла или само си въобразявам…

Мама е стъкмила вечеря…

Сигурна съм…

Усещам мириса на топла баница със сирене.

Километрите са просто въздишки. Въздишки от мамината баница, наточена под меките й –отрудени и пълни с липси ръце по мен.

Изчегъртвам се от тъжните мисли и мечтая бавно, бързите мечти ме уморяват.

Всякакви усмивки са ми достатъчни – само да са реални, боли ме от пиксели.

Импровизирам си лято и свиря с душата си…

По дяволите – все още съм топла за ноември!

На метри под есента танцувам влюбена в сънищата си,

а мама ми се радва безкилометрично –  напълно истинска и реална,

както някога, когато заспивах в скута й…

Няма да си бъда недостатъчна! Ще съм топла и след  тази цигара, и след този ден, и след това обичане…

В ъглите си ще съм топла, нищо, че ще бода от острота. Такова е топлото –  загръща те любвеобилно, но те пробожда в сърцето и ритмично напомня за себе си.

Защото си дължа лято заради студените зими, които преживях.

Мама ме мисли…

Пожелавам си за Коледа да разопаковам две мъжки длани с още по-голяма топлина от моята, за да запалим зимата и да се топлим до ЗАВИНАГИ!

 

P.S. МАМО, ВЯРВАМ!

Това е манифест за взаимопомощ към уважаемите Господа, които са решили да имат до себе си един безценен диамант, като мен.

Нямам намерение да Ви натоварвам с очаквания, нито да Ви съдя, най – малкото да Ви уча. Който чул – чул, който няма уши и сърце – да продължи дневните си занимания. Искам само и единствено да бъда във Ваша помощ, ако случайно някога – някъде ме срещнете или животът Ви по незнайно какви причини пресече Вашите гледни, житейски точки, с пресечните точки на жени, като мен, искам да знаете:

Никога преди това няма да сте виждали толкова много искри, които извират от очи, уловили неуловимото време; летния мирис на кожа спряла насрещния вятър на вътрешните Ви страхове; изяществото, което раждат  две ръце намагнетизиращо сетивата Ви; копринените коси с дъх на преминаващ морски бриз, по – стремителен и силен от сблъсъкът на цялата Ви мъжественост; танцуващите фибри ефирна музика, върху тяло от кадифе, носещо в себе си всички посоки на света; кехлибарените пръсти с усещане за загадъчна страст, като на две планети, секунда преди кармичния им сблъсък; и звънкия глас, от който сърцето Ви се пренася в друго измерение пропито с канела. Застанете ли до такава жена, животът спира и заковава центъра на всички вселените в душата Ви! От Вас и само от Вас зависи дали ще съумеете да ги задържите или ще ги погълнете, като черна дупка и никога повече не ще станете свидетел на нещо толкова красиво и рядко срещано в нашата чудна природа.

Е, страшно е да, но нима хубавите неща не се постигат трудно?

Съжалявам уважаеми Господа, и при това не искрено! Няма да оправдавам изключителната си и рядка природа, която вече почти не се среща по тия земи. Удоволствието е изцяло Ваше!

Пожелавам Ви успех!

Да приемем, че сте ме срещнали…

Първият поглед, първият дъх, дума, жест… очарованието от присъствието ми, увисналата Ви долна челюст и трепетът под ризата, издават уникалността на тази среща.

Добре дошли!

Аз съм – и моля, никога, ама никога занапред, не забравяйте, че това съм аз! Била съм аз и ще бъда аз. Спомняйте си го всеки път, когато забравите да дойдете навреме, спомнете си го, когато след работа слагам топло приготвената храна пред Вас, не защото сте най – ценният на света, а защото сте най – ценният за мен, и този факт е действителен и действащ на този етап само защото аз съм решила така.

Спомняйте си го, когато в късна нощ посегнете с ръце и съблечете крехкото ми тяло, за да го „бичувате” с мъжката си сила, в опитите си да му докажете, че Вие управлявате и притежавате света му в този момент, изисквайки от мен да Ви се подчинявам безпрекословно и отдадено и да Ви „показвам” нагледно колко високопарно властен сте, на всичкото отгоре да Ви благодаря и боготворя. В часове като този не забравяйте, че не Вие, а аз притежавам мигът, и че аз съм решила да Ви дам власт над живота, и че една въздишка време Ви дели от това – да си я взема обратно!

Когато децата Ви се обръщат към мен с думичката „мамо” спомнете си, че тя ми принадлежи по презумпция, не защото Вие сте ми я дали, а защото съм я заслужила в нощите, когато съм кърмила радостта на дните Ви, пяла съм й песни до зори, и съм проливала сълзите си, за да напоя почвата под краката на бъдещото Ви поколение така, че да му върви по вода.

Може би Вашите баби, майки, бащи са Ви подготвяли за срещата Ви с мен през годините, но никой не може да Ви подготви за нещо толкова силно и интригуващо, ако не се е срещал лично с него преди това.

Какво да правите, ако съм Ви се случила?

Внимавайте! Така, както ще внимавам и аз. Слушайте! Така както ще Ви слушам и аз, и се борете за мен, така както ще се боря и аз за Вас във всеки един миг от сега нататък.

На човек се дават определени неща само, ако е дорасъл за тях, но много често те му се дават, за да го смалят до малка несъществена точица, която има огромната сила да сложи край, дори на нещо толкова голямо, каквото съм аз.

Обърнете очи към мен и никога не ослепявайте за светлината ми, не ми преписвайте мрака на дните си и не ме превръщайте в битие.

Спомняте ли си за многото искри, които извират от очи уловили неуловимото време; летния мирис на кожа спряла насрещния вятър на вътрешните Ви страхове; изяществото, което раждат  две ръце, намагнетизиращо сетивата Ви; копринените коси с дъх на преминаващ морски бриз, по – стремителен и силен от сблъсъкът на цялата Ви мъжественост; танцуващите фибри ефирна музика, върху тяло от кадифе, носещо в себе си всички посоки на света; кехлибарените пръсти с усещане за загадъчна страст, като на две планети, секунда преди кармичния им сблъсък; и звънкия глас, от който сърцето Ви се пренася в друго измерение пропито с канела?

Е, Вие сте на ход…

Всичко е във Вашето сърце!

Наслаждавайте ми се…

Цветята ухаят, защото са цветя със свещеното право: да съществуват!

Не стъпквайте уханието в мен и не слагайте белезници на въздуха и свобода ми!

Почиствайте плевелите в очите си, за да не ме задушат и убият.

Аз не съм Ви даденост, аз съм Ви награда. Награда за трудностите по пътя! Награда за отмалялото Ви и самотно сърце! Награда за опитите Ви да направите света по – красив!

Е, аз съм красотата му!

Постигнахте мечтата си!

Честито!

 

Родена съм кучкарка. Цял живот кучета отглеждам, и понеже по душа съм жалостива, прибирам все изпаднали бездомни помияри от улицата, дето никой не ги ще. Има такава порода жени, не са кучки, ония, които мъжете сънуват нощем в еротичните си лелеяния, ами кучкарки. Има и порода мъже – кучета от сой, и бездомни такива, демек помияри, без потомствена жилка. Помиярът милия, все трябва да го сритваш изпод опашката за да не хукне в друга посока. Оставиш ли го – опикал, осрал, ял от захлюпената чиния. В чуждия двор влязъл, я разсада овършал, я кучката на комшулука. От сутрин до вечер викаш след него и го следиш. Не можеш да му имаш грам доверие. Току се отпуснеш, поотдъхнеш и хоп – беля. Изпуснеш ли го от поглед, жална ти майка! За общото благо все трябва да е пред очите ти.

А му говоря, не че не му говоря. Животинка викам, може пък да разбере, я как ме гледа жално-милно, ще кажеш, че всеки момент ще ми продума и всичко разбира. Да разбере, да знае, че сме си близки – наши, че чуждият двор е чужд двор, че чуждата кучка си е чужда кучка. Обаче, оказа се накрая, че само се пулило псето, нищо не вдявало, след малко пак неговата си знае. Разбрах, че ми е спукана работата изпусна ли го от очи.

А аз остарявам и ми дотежава все да съм на пост. Ще ми се едно породисто псе да ми е в къщата. Да си лежи на топло до мен, да ме обича, да си топлим гърбовете през студените зимни нощи. Но не ми било писано.

Природата ми такава – кучкарка.

P.S. Нищо лично към кучетата, обичам ги.

Всяка прилика с действителни лица е случайна.

 

 

Щастието живеело в най-отдалечения квартал на един малък и свит на кравайче между бедрата на Рила и Пирин град. Аз нали съм си северно момиче, провесило се влюбено на врата на големия и красив Дунав никога не бях предполагала, че нещо толкова търсено, като златна мина, и желано като тото джакпот от неделен тираж се крие в крайните квартали на родната ни все по-крехка напоследък татковина. Открих го случайно. Беше излязло с ококорени по детски, красиви очи насред родното население на социалния мегдан да търси своето щастие, нищо неподозиращо, че всъщност щастието е самото то, в свят, където във вените на пулсиращия ни век, приятели, познати и непознати тропкаха нон-стоп, он-лайн с пръстчета си по клавиатурите и показваха завидни умения да се крият и преобразяват зад модерни компютърни игри и танци, във вихъра, на които изгубваха сам сами себе си в желанието си всеки един от тях да бъде забелязан от мечтаното щастие и да бъде отнесен на някое по-добро място, нов адрес или различен фейсбук статус в личния си профил. По същото време, на същото място, съвсем случайно бях и аз, въоръжена до зъби с нетърпение, белег на овенския ми нрав, безкомпромисно решена да видя лицето на това красиво създание, за което се носеха легенди много преди времето на Христа, да не кажа от безкрай еони на квадрат. Правех се на приятно разсеяна.
Та нали вече имах своята голяма любов – големият и наперен тих бял Дунав, но в основата на женската ми природа дремеше божественото явление за всички човешки същества изваяни по божий образ и подобие: „Искам любовта пък!“ „А аз я исках веднага!“ – зодиакален девиз, който ме замеря от всеки хороскоп. Та сърфирам си аз по виртуалните пътеки, които си бях набелязала и хоп – щастието! Леле, едно такова кротичко и добричко, гледа ме и се кокори, а в ръцете си държи – моята Любов. Лайква по детски и се усмиихва приятелски. Познах го веднага – То, заблудено измежду витруалния свят на илюзии и натоварено с очакванията на много търсещи го и тръпнещи сърца, залостени в пишещи пръсти. Замълчах, седнах на края на монитора и дълго съзерцавах символите, с който разговаряхме през тихите нощи, 1800 на страница по български държавен стандарт, ако се печелеха пари от нещо такова, сигурно щяхме да станем богати, само че то бе търсило мен, а аз него и богатството не значеше абсолютно нищо. Съблякох душата си гола още в първия миг. Знаех, че добрите момичета не правят така, и че трябваше да мине подобаващо много време, преди да му се отдам, но аз бях северно момиче с южна душа и ми беше втръснало от студените,
задкулисни игри на запада, баща на виртуалния свят, в който „съществувахме“, където царуваше бетонен и безпощаден на пръв поглед ред и хармония, за който се плащаше висока цена. Чувала бях, че някои плащат с живота си… Нека другите момичета спазват европейските норми,
моето щастие нямаше време, то жадуваше да се случи, уморено от хиляди „споделяния“, „харесвания“ и „приятелства“ и аз отразих душата му на мига. Не с бутон, а със сърце. Съдба ли бе или случайност – не знам, не знам дали това изобщо има някакво значение, но вярвайте ми – щастието съществува, а моето живеело в най-отдалечения квартал на един малък и свит на кравайче между бедрата на Рила и Пирин град,
а аз нали съм си северно момиче имах нужда от неговата топлина, и въпреки, че бях провесена на врата на големия и красив тих бял Дунав
реших безкомпромисно, и като за последно да последвам моето щастие, и не в оня отдалечен квартал на един малък град, свит на кравайче между две красиви планини, а накрая на света…
Сега и завинаги.

Амин!

Джипиесът ми не засича щастие…
Кой дявол го изобрети…

След няколко чаши вино осъзнавам, че се
привързвам трудно, но затова пък сложно.

Мигът преди събуждане,
в празното лоно на ума,
точно преди да си спомниш, че те има,
преди да усетиш тежестта на клепачите
и осъзнаването, че под тях носиш очи –
широко отворени през повечето време,
но невиждащи – въпреки този факт.
Секунди  делящи „отговорно“ поетия дъх
от „пробудилите се“ дробове,
преди още да си спомниш, че си бил тук и вчера,
и преди миналото да те залее, като природно бедствие,
непотребно никому.
Миг,  преди болезнено да осъзнаеш,
че ти харесва да си в нищото,
някъде там –
в пулсациите между две измерения,
измежду вибрациите на заспалите чаршафи,
във вълшебния свят на забавения ритъм на сърцето,
в опустелите зали на дуалният ум –
унесен блажено, нищо неподозиращ,
в тази прекрасна нощ,
когато егото си е взело почивка
и е отпращило нанякъде –
вихрещо се в самолюбие и самодоволство.
Невероятното усещане за хармония, съзвучие, топлина.
И знаеш, че е наистина, а идващото „събуждане“ е безсмислица, илюзия.
Хубаво…
Топло…
Познато…
Като топлината на бащиния дом.

Като ми говори така – ставам риба…
Въздухът ме убива и търся вода,
за да се потопя на метри под морското равнище.

Виждам само изкривената му физиономия
и вместо да ми подскача сърцето неритмично в гърлото –
се заливам от смях,
защото съм убедена, че иска да ме разсмее
и затова се криви и блещи.

Колко е просто –
сменяш гледната точка…

„Над нещата“ – или под тях…

 

 

Откакто разбрах, че го има на белия свят, краката ми все натам ме водят.
Карам се с тях…
Наказвам ги! Не им правя кола маска, за да нямат повод да му се показват.
Вървят – вървят, и току кривнат накрая.
Гоня ги с мислите си, крещя над коленете им – сритвам ги изотзад с разумът си.
Нищо…
Пусти опустели!
Все бях чувала, че светът придобива посока, когато откриеш смисъл, но каква е тая мъжка сила, дето ме привлича – като черна дупка и ражда в мен неистови желания да бъда погълната.
Цял живот се надявах светлината да ме вземе, а то – тъмните му очи.
Женско проклятие!
Откакто разбрах, че и той диша въздухът, който дишам и аз,
започнах да дишам по-учестено, за да не изпусна глътката въздух, издишана от него и да я задмина с дълбоко вдишване.
Ровя из облаците прах и се моля да ми се лепне нещо негово –
нещо изпаднало от джоба му, пък било то и грипен щам – приковал го на легло преди мен.
Болест да е – негова да е…
Откакто го срещнах оная вечер под счупената улична лампа,
и в сумракът видях очертанията на ръцете му – ръцете ми изсъхнаха.
Не чувстват, не усещат…
Какво беше това чудо – каква беше тая страшна магия.
Лудите в мен, само за тях ми пилят на главата –
нямало да правят вече поразии, ако тия ръце им погалели главиците.
Пълна лудница!
Като изляза навън им слагам усмирителни ризи, да не ме повлекат натам и да се чудя накъде да гледам от срам.
Лошо е положението обаче в сърцето ми.
Камбана забила, като на Великден – възкресение искало!
Докога ще съм го разпвала на тоя съдбовен кръст,
и ще съм го предавала, като Юда.
Боже, опази!
Доживях…
сърце да не ме слуша…
Откакто знае, че го има – душата ми продъни,
нощите ми оскверни,

дните ми зачерни…

 

Провокирана от нахлулите мисли в главата ми,  натисках педала на газта и продължавах да обикалям безцелно с колата  по  снежните улици на града. Минаваше полунощ, а изобщо не ми се прибираше. В гърдите ми бушуваха емоции и не ми даваха мира.

Блъсках се в стената, която ми се бе изпречила. Не пред лицето – в сърцето ми,  и вече почти бях застанала на нокти от осъзнаването, че всичко което ми се случваше – онова, в което съзнателно или не се бях вкарала. Хората, които срещах – тези дето влизаха в живота ми и другите, които излизаха – всичко, всичко беше огледално отражение на вътрешния ми свят, който от известно време сякаш изобщо не беше моя, а светът на някой напълно непознат  – чужд за мен човек, но болката, която изпитвах – си беше съвсем истинска.

Така болеше – че свят да ти се завие!

Въртях волана,  но изобщо не се намирах на шофьорската седалка. Разпъваха ме на кръст картини, като в кинозала,  на голям екран – заливаха ме, отминаваха и на тяхно място идваха други, още по – цветущи. Разхлопваха и без това изплашеното ми на заек сърце  и не ми оставяха дъх.

Мислите се прескачаха, като стадо диви бизони, които не можех да озаптя.

Бога ми – нямах никаква власт над тях, а те ме мачкаха обезумели и вдигаха неимоверно голям прах в започващата ми и без това да побелява глава,  и сякаш се надсмиваха, че никога, ама никога няма да предадат властта и ще ме командорят – колкото и докогато пожелаят.

Усетих, че не мога да се справя с автомобила и отбих в страни.

Минаваше полунощ…

Трябваше да се прибера…

Всяка нормална жена по това време е при семейството си, а аз – не исках никога това да се случи!

Да можеше да получа амнезия и всичко да се свърши – от раз и завинаги!…

Уви…

Двигателят угасна.

Седях вторачена в нищото и реших да се моля:

„Господи – помогни ми! Дай ми знак! Говори ми!“

Молих се на Ангели, Архангели, Духовни Водачи – всякакви светии.

Нека ме чуят, нека дойдат – нека ме избавят…

Майко Марийо, Исусе – Боже…

Ревях  като магаре…

Подех  мантри – утвърждения и пак молби и пак мантри,  като удавник търсех своята сламка на спасението…  и …нищо…

Сърцето блъска ли блъска.

Какво бях аз и защо ме болеше?!

Какво,  за Бога е всичко това, което ме застигаше, и защо все едно и също –  защо…

Колко още…

Колко още бели косъма…

Колко още безсънни нощи, мокри възглавници…

Колко кучешка болка можех да изтърпя – като магаре, което товарят и то носи ли – носи…

Кога ще се науча бееее!!!

Кога?! Колко колена трябва да обеля!!!

Какви ти колена?!  Чупех си главата постоянно – като луда.

Дете да бях – до сега да си бях взела поука…

Разревах се… като мухла, мразех се такава – мразех се! …

Снегът затрупа предното ми стъкло – подсмърчах и траках зъби от студ, но не ми се прибираше – къде да ходя?!

Та аз не знаех коя съм, какво да кажа на синът си…

Що за пример съм аз….

И тогава се видях…  Видях се…

Измежду падащият сняг, който почти беше засипал стъклото ми…

Без да забележа – бях спряла до една кофа за смет, върху която с огромни букви пишеше „ТИТАН“!

Ето ме!!!

„Кош за душевни отпадъци“ – препълнен, който сам имаше нужда от изпразване, но си сложил гръмкото име „ТИТАН“! Плачех като обезумяла – виех…  не можех да повярвам на очите си…

Защо се криех зад този надпис… зад тази титанична фасада – когато си бях една обикновена кофа за смет…  защо се бях превърнала в кофа за смет…

И тъкмо да се намразя до дупка – завинаги, като за последно… видях, че буквата „Т“ е изчагъркана…

И Той – вътрешният миг глас – с достолепие, бащинска обич и топлина проби гърдите ми и аз ясно и отчетливо го чух да казва:  „ИТАН“.  Ти си прекрасна Богиня:  „ИТАН“ и аз те обичам – както и да се чувстваш… обичам всяка частичка от теб – без изключение… “

В този миг предпочетох да вярвам в чудеса…

Или приемаш всеки миг за чудо или си чупи главата…

Избърсах сополивия си нос – запалих таратайката и се прибрах, за да нагушкам синът си – който беше вече взел да се тревожи и му липсвах…

Сладкото ангелче ме обожаваше – независимо как се чувствах и каква бях…

Тази вечер всички бяха чули молитвите ми!

БЛАГО – ДАРЯ!

„ТИТАН“ или „ИТАН“…  всеки сам избира.

Лека нощ!

За мен определено ще Е!

 

 

Нощ.
Лежа в тъмното – забила вторачен поглед в тавана и правя разбор на отминалия ден.
Закуска, легла, прахосмукачка, пералня, обяд, работа, търчане с пълни чанти – вечеря…
Уморена…
За час пред компютъра и накрая – дремеща пред телевизора, докато се озова в студеното легло, между хладните чершафи и забия поглед в тавана, озовала се сред поредната нощ в моите мигове от размишления и оценка, за случващите ми се наглед дребни и повтарящи се неща, като боботенето на отминаващ влак „пуф-паф, пуф-паф, ту-ту…“
Хм.
И това ли е…
Потапям се в морето от мисли, в което си позволявам да поплувам само в тези късни среднощни часове, необезпокоявана от : “Какво ще ядем?“, „Къде са ми чорапите?“, „Защо толкова пари си изхарчила за храна!“, „Не можа ли по- малко сол да сложиш на яденето!“, „И днес ли си пускала пералня? Не знаеш да пестиш!“

Ех…
Гледам и блуждая.
Мисля, мисля – мисля…
Или пък да не мисля…
знам ли… ама пусто…
Боли ме гърбът.
Кой ден бяхме днес…
Утре какво ще готвя…
/ядосвам се на себе си…
за това ли толкова много чета, в неистовите си опити да помъдрея
…смях … /
Радиаторът на парното едва издава завук, намален до минимум и като че ли и той ми се надсмива, предвид кризата: „За коя се мислиш ти ма?!“
Добре де, такава съм…
Ръчка ме едно червейче и мира не ми дава.
Аз не съм само майка, жена, домакиня!
Бре да му се невиди, те знаят ли че вътре в мен дреме …
Кралица!
/ Защо се смея… Остави!/
Ама честно Ви казвам – усещам я.
Горда, женствена, нежна, непоколебима, с теменужени очи, мирис на сандал и кадифена топлина – с дълга, разпиляна от лъчи коса, пролетта е нейната стихия, натиснала съединителя на силата си и чака да дойде мигът, в който да го отпусне и да се форсира с пълна газ пред света и най – накрая да изръмжи на всички…
„Хей, аз не съм само същество, което живее незабелязано между Вас и още преди да сте си отворили устите, вече знае какво ще поискате и ще Ви го достави на мига!“

Няма да се ядосвам тази нощ…
Няма да им обяснявам…
Няма пък!
Това са си моите мигове!
Няма да им ги дам! Ще затворя очи и ще се насладя на… тъмнината… тишината…

Умората обаче,  като че ли започва да ми прави номера.
Иска с хитрост и лукавост да ме победи – да ми открадне миговете… моите мигове…

Унасям се…
Тъмнината ме целува.
Болката в гърбът само напомня, че съм тук някъде, но прегърната от сънят,  я усещам все по – далечна и по – далечна.

Ще я пусна сега, а тя – утре ще ме събуди…
защото си ме обича… обича… обича… обичаааа…

……………….

Яяяя..!
Къде съм?
Бягам боса…
Вълнение и неимоверна радост изпълват гърдите ми.
Искам да поема всичкия въздух, да го запомня – да го надишам.
Той ми разказва за свободата, за която съм зажадняла – и ме гали… гали… гали… манна небесна…
Обагрена съм в златни лъчи.
Танцувам влюбена по зелени и тучни поляни, ручей нейне звъни, птици реят се с мен – от любов пияни /че и рима има:) /
Усещам мирис на цветя, светлина, блаженство и покой.
Познато ми е…
познато ми е…

Къпя се в Любов…
Тук съм обичана, тук съм у дома…
– В къщи ли съм???
– Това у дома ли е?
– Има ли някой?
– Ехооооо?

Красиво е.
Светлината ме обгръща и ставам едно с нея.
Дочувам ангелски песни и техните омайни гласове ме понасят върху криле от облаци.
Летя.
Упоена съм в спокойствие и чиста – безусловна любов.
“ У дома, у дома, у дома!“ – ми шепне някакъв глас в сърцето. Потръпвам от екстаз.
Божествен екстаз.
Знаех си, че съм кралица… знаех си…

– Кралица сиии! – повтаря сърцето ми.
– Кралица сиии! – пеят ангелите.
– Кралица сиии! – звъни водата от ручея.

Кралица съм! Нали ви казах?!

– Позволи Си да бъдеш любена, Прекраснице!

Кой ми говори?
– Кой е?

–––––––––––––––––––––––––––
– Мамо, хайде закуската! Закъснявам!!!“ – изкрещява едно тънко гласче в ушите ми – мисля че съм го чувала и преди!

… и каква е тая болка в гърбът ми?!
Какво става за Бога?!
Къде съм?!
Искам да бъда любена!
Искам у дома!
Не ми говорете за закуски!
Искам ангелски песни!
Кой си позволява да ми нарушава спокойствието!

“ Позволи Си да бъдеш любена, Прекраснице! „ – отеква някакъв едва доловим глас в мен…

/Още съм там… още съм у дома /
Ще простя и на болката – тя си ме обича, затова е с мен…
Нова сутрин – нов ден…

– Направи си сам закуска, миличкооо! – мама ще си полежи още малко. Обичам теее!

Невярваща на собствения си глас, се усмихвам пред учудения поглед на синът си.

Днес мисля да Си позволя да бъда любена…

Та нали съм Прекрасница!!!

Понякога съм бомба със закъснител…

Държа я в мазето  – под сърцето си, затрупвам я със стари грешки, кутии с душевни отпадъци, ненаучени уроци – провалени житейски изпити.

Крия я там – срам ме е.

Замаскирвам вратата към нея – ден след ден, с надеждата да не я открие никой – никога!

Счупила съм крушките, за да не светят, но тя – коварна и безкомпромисна седи и събира динамитни изпарения. Предателката чака своя сюблимен момент, за да гръмне и да убие всичко, което съм постигнала – да го разкъса на парчета,  да го хвърли на кучетата,  да ми натрие носа и да ме остави с празни ръце, а аз –  невярваща, за един миг да изгубя всичко, за което съм се борила цял живот, а онази мръсница – бомбата,  да ме гледа ехидно в очите и да хвърля лукави искри от надмощие, като ненахранено зло куче – завързано в задния двор, което все някой ден ще си изгризе въжето и ще дотърчи пред входната врата, когато най – малко го очакваш…

Вече съм в графата „големи момичета“, но така и не успях да мръдна по – натам и да застана смирена в другата, редом до всичките си познати, които всеки ден – все някой от тях не забравя да ми напомни, че не съм от техния „ранг“ и „сой“:  „мъдър и зрял човек“!

След колко още живота ще ме титуловат…  Идея нямам…

Седя и гледам вяло през прозореца.

Вали сняг… бяло, чисто, свежо – невинно…

Красота…

Тук – там,  под снега се подава мокра и лепкава кал, като калта в мен, в която съм заровила бомбата със закъснител…

В природата калта е чиста, майката Земя не се срамува от нея…  напротив.

Всичко е премерено – има го, нужно е – и играе свещена роля в големия Божи план…

Та нали именно от калта се ражда животът…

Там се посяват семената – чакани, любени – отглеждани с търпение, за да дадат накрая своя плод,  отдадени на Цялото.

Дали пък да не взема да заобичам калта в мен,  да се потопя в нея,  да я разчовъркам, да и вдъхна от своя дъх и да я засея…

Ще я помилвам, ще я гушна – погаля, ще запея любовна песен – и калта в мен няма да устои – ще се просълзи от умиление и ще каже: „И аз си те обичам, хайде да заживеем в мир!“

Да заживеем – какво толкова?!

И ето – ще се сработим ние с нея…

Нищо, че е късно.

По – добре късно – отколкото никога.

И тогава – отдадена на моята кал, без свян и задръжки… с пълни шепи от грешките си ще я наторя, с душевните си отпадъци ще я полея, с ненаучените си уроци ще издълбая вадички, а с провалените си житейски изпити ще я засея.

И когато бомбата в мен гръмне – няма да е останала и следа от моето скришно мазе – под сърцето ми.

И няма да се случи нищо друго – освен да завали бял и пухкав сняг…

Вали и трупа върху семенцата – посети с моята любов…

Топли ги, завива ги и им разказва за дъжда, небето – слънцето…

Зима е…

Нещо ще се роди напролет…

Да бъде!

 

Събота…
И по стара семейна традиция ме оставят да спя до късно.
Обожавам топлината на съботните чаршафи, пропити са със свобода.
Не знам как го правят…
Уж са като петъчните,
но сърцето ми „напипва“ разликите и им се отдава с удоволствие.
До пръстите на краката съм усмихната и щастлива.
Под прозореца, манифестиращи коли наподобяват ангелски хор.
Кадифено е, с малко оранжево по краищата.
Свободата е на върха на часовниковите стрелки, развяла победоносното си знаме над всички плътни ограничения, които светът налагаше цяла седмица.
Споменът за кафето през две стени ми носи усещане за наслада.
Може да го изпия днес, а може и да не…
В такива дни знам, че мама е наблизо
и уханието на баницата й стига до мен, от километрите разстояния,
през които сме разделени.
Събота е…
Днес ще съм маминото момиче,
а едно бабино момче се промъква в чаршафите ми.

Обожавам да мириша на събота и на топло сварено домашно мляко с препечени филийки и сирене.

 

Първата вечер на ноември…
Сладко от бабините бурканчета – върху филия с масло.
Мирише на орехи…
Счупихме ги още вчера – за печените ябълки с мед.
Разходих кучето към 19 – преди да се прибера.
По цялата улицата се търкаляха кестени,
а листата шумулкаха под подметките на новите ми ботуши,
с които важна тропах около контейнера,
докато кутрето търсеше място да се изпишка.
Първата вечер на ноември…
Обичам я!
Усмихна ми се иззад ъгъла на блока
с топлото си зимно палто,
а аз подскачах – настръхнала от студ.
Луда е, ако си вярва, че не я познах –
косите и миришеха на канела
и прясно изпечени курабийки.

Сладкото на баба е много вкусно –
от вишни…
като в детството ми….