Септември беше обещал

Септември влезе през нощта – заплакаха звездите.

морето силно изкрещя в лицето на вълните.

Една предадена сълза към дъното се втурна,

неволно сякаш вечерта от мъка я прегърна.

 

От уплах кръглата Луна не искаше да гледа,

обърна гръб срещу света, изглеждаше сломена.

Септември беше обещал по тъмно да не взема

душата тъжна на сълза, от лятото родена.

 

Септември беше обещал по тъмно да не идва,

когато с болка Любовта с морето „СБОГОМ“ взема,

когато малката сълза все още се надява –

последен шанс на зарантта, съдбата да й дава.

 

Да може нежно сутринта момчето да прегърне,

и във очите на жена след време да се върне.

Морето да е все така тъй влюбено в’ вълните,

а август да се е заклел във ВЕЧНОСТ на звездите.

От друго време

Седеше точно срещу мен,

и се отразяваше тъгата ми в лицето му.

В кафенето зад нас нещо се случваше,

нещо, което не беше от това време.

Когато любовта гледа през рамото ти –

нещо зад рамото ти, чува нещо недочуто.

„Келнер, сметката!“.

От там – до тъгата

разстоянието е: „Довиждане!“,

и следващото утро се превръща в илюзия.

Въпреки четирите посоки –

сезонът е: киша от есента.

Полудявайки

срещайки тъгата си в очите му –

посоките на света се размиват.

Шептиш за сбогом и хващаш ръката на облака,

и няма никакво значение накъде

щом животът се е събудил днес, забравяйките.

Седеше точно срещу мен,

и се отразяваше тъгата ми в лицето му,

а в сърцето му нещо се случваше,

нещо, което не беше от това време.

Тогава

Само тогава ще те целуна,

само тогава ще те прегърна,

само тогава ще обещая,

тогава, тогава, тогава –

когато спре да е хладно,

когато пътищата са напред,

когато днес не е рано,

когато утре не е късно,

когато очите ме откриват

сред непознати очи,

за да съм жива,

да съм жива,

жива.

Някъде се ражда нежност,

някъде се ражда живот,

някъде се ражда любов.

А аз пия,

пия,

пия

на глътки тъга,

и не мога да скрия –

късно е.

Чуваш ли тишината?

Хладно е,

рано е,

твърде рано,

и толкова късно.

Една закъсняла, неразгадана жена,

може би очаква като теб

да погледне зад света,

а ти да си там, за пръв път навреме.

Само тогава,

само тогава,

тогава…

Пито-платено

Последното „Обичам те!“
ми го дадоха срещу касова бележка.
Последвалата ревизия не уточни липси.
Пито — платено.
Обаче, нѝ беше заситена жаждата — нѝ глада.
Данъци предстоят.
Откъде накъде аджаба, и коя бях аз
да не се вписвам в общия ред.
“ — Тука има закони!“ —
знае явно, негодникът клет!
Кочанът ми е на привършване, ако някой ще ми се обяснява в любов,
последен шанс за сделка.
“ — На мен нищо даром не ми дадоха в този живот!“ —
хлипаше гневно и някаква
тросната лелка.
Не ми казвай „Обичам те!“,
нямам касов бон.
Ще ми направи животът ревизия,
ще бъдат зачислени липси,
и тъй по общия ред,
ще ме осъдят:
„Алчен и дребен човек!“

Оправдание

Най-злокобно нощта заприлича на истина,
и приклекна над стръмната урва,
а отдолу скимтеше с дрезгав плач любовта,
като долна, отритната курва.
Колко подло сънят се изниза на пръсти,
подминавайки ъгъла в тъмното.
Две пресечки надолу скри се в първата къща,
замаскирвайки пътя за връщане.
Гневно лаеше псе
и животът се сви на кълбо, вместо него наострих бодлите си.
Чувах ясно как диша незаспалото зло,
а под урвата стенеше „всичкото“.
Никой вече не спи,
ала никой не ще и да чуе,
как онази скимти,
и залостваха всички пролуки, и пиеха.
А нощта се изплези безизразна горе — на урвата,
и заплю любовта във очи:
“ — И без тебе светът се върти!
Чу ли малка, разглезена курво?!“
Чу ли свят?! Ти не спиш,
не защото голям си и пиеш,
а защото от ляво, тъй свирепо боли,
ала ти не признаваш, и криеш.
Гневно лае вън псе,
без стопанин, без хляб,
без постеля,
даже ТИ не ще спиш тази нощ,
с оправдание, че е неделя.

Той

Той внезапно порасна
и не вярва във мене, признава си.
(по стъклата се стича безгласно разтопеният дъжд).
Мелодрами и рими детински го дразнели,
от любов не се губел —
имал дупе за трудния път.
Проверява дали го разбирам под вежди,
и ме мъмри —
(аз блуждая и треперя от студ),
и отпи от бутилката бира с такава любов (между мене и нея),
че до днес не разбирам как изобщо оказах се тук.
Спрях неволно да дишам,
но четях по ъглите на устните.
Режещ нож във очите му,
гилотира любовта изведнъж.
Бе пораснал наистина,
и предложи ми хапче за нервите
(и отпи със надежда, повтаряйки още веднъж).
Аз се давя без дъх, сред опадали есенни кестени,
ако спра да отдъхна, ще се спре ли Земята за миг…
За да мога да скоча…
Бездиханно погълната в мрака,
да остана на себе си вярна
след него…
— СПРЕТЕ, МОЛЯ ВИ!
АЗ БЯХ ВСЪЩНОСТ ДО ТУК!!!

Маргало

Откакто се помня…

Откакто се помня те чакам,
нарамила всички по-раншни несъстояли се срещи,
с цялата ми непревземаемост,
загубена в норми и странни явления,
да превърнеш в НАЧАЛО, края.
Да накараш мислите ми да спрат да подслушват съмнения,
да ме убедиш, че мечтата СЕ СБЪДВА, без компромис.
Да не зависи от мене материята,
ДА МЕ СПОИШ в себе си, с ОБИЧ.
Откакто се помня те чакам…
Времето да развържеш в косите ми,
всичко да изчезне миг по миг.
Своя ДА БЪДА на себе си, в дланите ти да се търкулна,
да бъдем смешни отстрани…
Недочакан мой, ДОМ И ХОРИЗОНТ!
За всички мои пътища непоети
да си причината,
ЧЕ ОТКАКТО СЕ ПОМНЯ ТЕ ЧАКАМ.

Маргало

Къде е?

Аз, със своята тъпа бездарност,
и за убедителност на всички —
подвързана по азбучен ред и подразбиране,
коварно създавам стихове,
с подозрение за автентичност.
А кадърните кроят седем пъти и чак тогава режат,
душевната им фасада — прилична,
надничам зад нея — невежата,
надничам и не разбирам…
Някакво анархично, настръхващо тъпоумие ме обзема,
докато рухна безсилен, кой знае къде,
и прецакам системата.
Разсадник съм на вторични белези и съмнения,
люпя недоверие и гриза факти.
Аз — със своята тъпа бездарност,
спънато сърцебиене — грам багодарност.
С мътни сенки от миналото,
никакво лично отношение към мечти,
с противоречия хиляди,
без някой да подозира,
деформираният ми характер назъбен,
докато рухне и онемея,
с тревожни симптоми, безмълвно
Ви питам:
“Вие знаете много, къде е?!”
Не искам злокачествено да се блъскам в причината,
частица от общия прах.
Праведни — искам да Ви попитам Вас, знаещите?
“Къде е?!”
Къде е онова седем пъти мерено и
един път само рязано, плът от плътта Ви,
пожълтяло от времето, старомодно изглеждащо
тъй простичко —
ЩАСТИЕ?!
Моят живот — уморен и потен,
на хълма сега почива
до камъка на Сизиф…
дано да знаете отговора,
дано го има…
да разбера накрая, защо съм жив.

Маргало

Любов по време на пандемия

Пакет със семки, плюс диван,

и вече трети филм по-ред.

Ще каже някой:

“Тия двамата съвсем не са “У РЕД!”.

При тая строга изолация,

насред световен ред и глад,

да чоплиш семки с някого,

Е равно на ЛЮБОВЕН СВЯТ!

Е равно на ДА ИМАШ ВСИЧКО!

Сред тоя карантинен свят,

ще каже някой “ТИЯ ЧУПЯТ РЕКОРДА ДА СЕДЯТ У ТЯХ!”

Ще възроптае друг — “Накриво

отива този свят ЯЗЪК,

и вместо да роптаем дружно,

ТЕЗ ДВАМА СЕМКИ СИ ЯДАТ!”.

Пакет със семки, плюс диван

четвърти филм дочаква ред.

Разбира се — АЗ НЯМАМ СРАМ!

Днес имам всичко!

ИМАМ ТЕБ!

Моля Ви, помогнете!

Моля, незабавно изпратете,

заверен с оригинален подпис —

пропуск на небето,

за да ми дойде на гости,

за да не виси самотно навън,

като портрет от минало време,

и да говори с мен само на сън.

Моля ви, помогнете му!

Дартанян

Един Дартанян си поръчвам веднага —

със знак или съвпадение, няма значение.

В момент на прозрение

да се сети за мен преди полунощ,

и да бъде най-правилното решение на всеки въпрос.

В изречение като: “Голямата любов… ” — да пасва идеално.

Да звучи леко в рими, но не тривиално.

Никога да не намери сили да ме отрича,

а да обича, обича, обича, обича.

Да е истински рядък и рядко истински.

Лятото — дори да закъснява,

накрая винаги идва,

а аз умея да чакам —

един Дартанян…

на вятъра.

Преди да заплаче някой за мене…

Трябва да е НЕПОСИЛНО —

гърчав въздух да куцука из гърлото ми пресъхнало.

Трябва да е УДАР ОТ ГРЪМ —

да ми бъде отнето нагло правото да съм единствена.

Трябва да е КРИВА ОРБИТА —

хлапашки риск да ми отвее сянката и късмета.

Трябва да е ЛОПАТА В ГЪРБА —

да ми преливат отрова в кръвообръщението, да стена…

Ако не е непосилно и започна ДА ДИШАМ ЛЕСНО,

ако удърът от гръм, нежно запее: “ЕДИНСТВЕНА” — искрено,

ако ме ПОГАЛЯТ, вместо с крива лопата да ми смажат гръбнака,

а кръвта ми РАЗКЪСА ОКОВИТЕ,

и ПРОГЛЕДНЕ МРАКЪТ……

Аз не съм свикнала да оживявам след катастрофа.

“ — Тая не ми е симпатична!” —ми шептят в ухото.

Ако си наточил брадвата, стърчаща зад гърба ми…

УДАРИ СИЛНО,

да няма после думи!

Ако ще обяснявам, защо в калта се влача и стена —

удари силно, МОЛЯ ТЕ,

преди да заплаче някой за мене…

Моят миг

В мига, във който се споделям с теб —

поемам дъх, за пръв път ставам кротка.

Прохладна утрин, всичко е любов,

обличам най-красивата си рокля.

В мига, във който се споделям с теб

ще ти разказвам нощем страховете си.

Безмълвно откровенното момче,

докато спя, ще ги троши с ръцете си.

Още е рано

Аз те чакам нощи и дни,

във всички лица те търся.

Тъжна съм и така ми личи,

а времето все бърза.

Ти дали като мен,

пресичаш неспокоен —

улици, градове

и търсиш моя поглед.

Премина и днешният ден,

в съня ще те очаквам,

ела реален и седни до мен

и повече не бързай.

Твоя дъх и ръце

и силното ти рамо,

мое, тъмнокосо момче,

още е, още рано.

Моля те, опитай!

Щом паднеш във краката на страха,

а той на шията ти крак постави,

и с цялата си черна суета,

опитва всячески да го намразиш,

наврял си нагло мазното лице в лицето ти,

и ражда злобно мрака,

преди да ослепееш в този ден,

преди да спреш да дишаш и очакваш,

преди да се простиш и предадеш,

отчаян — само ме повикай,

със мисъл, воля и сърце,

опитай, моля те, опитай.

Маргало

Смисъл

Винтовете ми разви

и дъските ми изхлопаха,

щом ме посече с очи,

прехапах се от умора.

И се назъбих в очакване

да изпопадам по пода,

за пръв път душата ми

пред някой седеше гола.

Изплаших се, всичко живо

тръбеше в мене за помощ,

силех се да намерявъв безпорядъка повод,

силех се да открия

смисъл във този час,

смисъл да бъда жива.

Смисълът каза: — АЗ!!!

Маргало

Маргало

Безценно

Аз не измервам любовта с думи,
и с цифри не я измервам.
Виждам я в две очи,
виждащи само мене.
Две очи, слепи за целия свят,
две очи влюбени безпределно,
като дом, като път, като бряг.
Аз не измервам любовта –
нямам време.
Тя живее във мойта душа,
отглеждана –
от ТЕБЕ!

До живот!

 

Керванът върви, кучето лае,
за два гроша любовта остаря.
А аз съм ти вярна години,
и те държа за ръка
Аз все тъй те обичам глупашки,
че на коя кучка да те дам,
оная дето скимти и лае,
и за два гроша ще те направи зян.
Не те давам момче проклето!
Псувай ме! Тъмен балкански сноб!
Като ти мине пак ще сме тримата!
Ти, Любовта и аз!
До живот!

Не вървя назад!

 

Едно другарче ме повежда,
с усмивчица ми прави път.
През сажди гледа ме надежда,
а бесовете й пищят.

С любов ме глади по косата
това другарче с поглед благ,
а жителите ни оплакват,
ще кажеш свърши този свят.

Нахлуват в скритите ми тайни,
разголват всеки тъмен кът:
„Надеждата ми черна знае ли,
къде вървим, превила крак!“

Аз шепнешком успокоявам
разтупканото й сърце:
„Това другарче с поглед ярък,
повярвай, ще ни отведе,

сред всичката суетна пепел,
пред погледа на този град,
със своята човешка жажда,
ти само не върви назад!“

 

Няма план за завръщане

 

Няма план за завръщане.
Тук вече е нетърпимо тясно.
Комбинации от мигове,
междувременно не на място.

Голо дърво отсреща,
въпреки, че е лято.
Сякаш ми казва нещо.
„М**** му! Губя някого!“

Имам да плащам грабежи:
очите, целувки, залези.
Той се обича трудно,
и се оказа заем.

Положението – химично:
хормон на щастие – нулев.
Говоря глупости някакви,
а съм нещастно влюбена.

Няма план за завръщане.
Сценарият – без субтитри.
На свръхдоза „НЕГО“ съм
и на бутилка уиски.

Пей сърце!

 

Когато вън крещи без глас луна
и чука по прозорците ти вятърът.
В ъглите диша тежко светлина,
дъждът изтрил е спомена за лятото.

Под нечий прицел щом си точно ти,
а в този миг е важно да живееш,
и молиш се на двете му ръце
да те прегърнат, вместо да се смеят.

Навярно имат нужда от злодей,
когото тази вечер да застрелят.
Какво като умирам – пей сърце!
След тебе светлината ще живее!

Стефка Стефанова, Маргало
Стефка Стефанова, Маргало

Поезията ми

 

Поезията ми мълчи снишила глас
и търси във сърцето ми опора.
Ръцете й треперят, чака знак
в очите на минаващите хора.

Прескача я светът, светът навън
се черпи със пороци и скандали.
От бивша нежност станал сляп и зъл.
– Поезия? Коя пък беше тази?!

Коварството замества гласове,
мълчейки се предаваме взаимно.
Какви ти мъдри думи, стиховѐ?
Каква поезия над тази урва?!

Сърцето ми не може да я спре.
Поезията, с камък на въжето,
отчаяна, превила колене,
надолу гледа, молейки небето.

„О, мила моя, ти къде сега, къде? “,
откъсва стон сърцето и ридае.
„Светът е лош, но ти си ми дете!
Какво ми причиняваш, рожбо, знаеш ли?

За тебе ми е утрешния ден,
аз как да продължа, ако те няма?
По-страшно от това? Че накъде?!
Сърце без думи си е жива рана“.

Поезията ми мълчи снишила глас
и търси във сърцето ми опора.
Очите й разплакани,
а аз, започвам вместо нея да говоря.

 

Дотогава

 

Дотогава нищо нямаше смисъл.
Вятърът беше просто вятър,
морето вода, сърцето мускул.
Дотогава и дните се кълвяха орисани,
и си вадиха очите безумни.
Две чайки в небето летяха,
а то не беше небе, беше стръмно.
Всяка грачеше другата
и я кълнеше до тъмно.
Дотогава бях равна, вятърът беше свидетел,
залудо ми гонеше мислите,
пеейки най-страшната песен.
Но сега, от тогава до днес,
морето пак стана море,
дните нямаха задни помисли,
Земята отново имаше ос,
чайките летяха по двойки,
сякаш родени да бъдат завинаги
момчета и девойки.
А той, той беше до мене,
и аз гледах с неговите очи –
старата картина, но без сълзи.
Нямаше нищо грозно,
единствено красота.
Сърцето започна да бие,
не просто мускул –
ДУША.

Зима

 

Градът е всъщност много по-студен,
откакто заговорихме за зима.
Ноември не умее като мен
да се прикрива с грим, и всичко става сиво.

И всичко е безсмислено след миг.
Две токчета разцепват тишината.
Кварталното кафе, цигарен дим,
горчива глътка, и се срещаш с вятъра.

Градът замръкна още по-студен,
откакто замълчахме за последно.
Една жена, приличаща на мен,
прегърна свойта есен малко нервно.

И сякаш се запъти към сезон,
където есента ще й отива.
Очите ще прегръщат с цвят на дом!
Последната любов ще е КРАСИВАТА!

Най-вероятно

 

Най-вероятно всичко започва,
точно когато заспим.
Той ме понася на дървена лодка,
моят единствен любим.
Най-вероятно нямаме грижи
в тия среднощни реки.
Всичко се случва съвсем наобратно.
Най-вероятно мълчим.
Просто защото съвсем вероятно
нашият свят е честит.
А мисълта да се върнем обратно…
Моля те, нека да спим!

Бременна с’ щастие

 

Аз съм бременна с’ щастие!
Но така не намерих подслон да родя.
В този мачкащ до кръв и до синьо живот,
как живот да му дам и тогаз да умра.
Аз съм бременна с’ щастие
и прехапвам родилните мъки!
Да го нося до гроба
в тая черна и сляпа земя,
о, аз зная, че грешно е,
но да дам на душата му малка отровата
на света от сега, ще ли мога…
ще ли мога да сторя това.
Аз съм бременна с’ щастие,
а не мога със щастие, щастие да родя.

 

 

 

На Коледа

 

На Коледа не искам чудеса!
Не искам да очаквам, да намирам
под грейналата коледна елха подаръци –
аз искам да откривам в очите на обичните до мен,
онази нишка – сгряваща душата,
разбирайки във този светъл ден,
че са щастливи, Боже, както някога…
Останалото – тленна суета!
Останалото просто е спектакъл!
Ръце в ръце и топлещи сърца
да ме посрещнат!
Другото е вятър!

Прощавам ти!

 

Аз няма да падна. Обичам калта,
познавам я още от малка.
Баща ми показваше често със власт,
жена ли си – тъпчат те: „Мамка ти!“

Години облизвах от устните кал,
а нощем болеше до фибра.
Но аз се научих, смиря ли се, знам,
един ден калта става глина.

Прощавам ти. Нищо, че силно боли,
аз пак те обичам, повярвай ми.
Когато прощавам светът е красив,
защото го гледам с душата си.

12032100_1065192770160076_8174732227742388193_n

По-лесно

 

Когато стана НИКАКВА и СИВА,
по-лесно ще ти е да абдикираш.
По-лесно ще се оправдаваш,
че няма на света добра причина,
да правиш „никаквицата” ЗНАЧИМА!

33535642244678991584

Такава ме обичай

 

Такава ме обичай –
имаш само мене.
Във този миг,
във този час –
Сега!
С тъга не ме обличай –
с обвинения.
Прощавай ми,
единствен Ти
в света.
Защото те обичам
съм различна.
Във този свят,
на таз Земя –
Во Век!
Целувай и прегръщай
безнадеждно.
Боли те,
но без мене –
няма Теб!

emily-johnson-photography-best-wisconsin-wedding-photographer-end-of-night-pictures-bride-groom-street-city-lights-winter-downtown-milwaukee-athletic-club-980x390

За където пътувах

 

Вече бях там, където исках да бъда.
Тази част от живота си наричам Съдба!
В песъчинката малка се побира Всемира,
а дъждът се налива в лоза.
Не ми се иска да съм другаде – вече не!
Сега ще си кажете: „Луда!“,
но пред мен е повярвайте синьо небе,
и съм Там, за където пътувах.

How-Having-a-Child-Is-Teaching-Me-To-Love-Myself

Двата кръста ти искам!

 

Ех, силно момиче! На 20, на 40, на 62!
Не ти ли преля от обичане,
не се ли прегърби от мъже?!
От пожълтели пердета и делници
не ти ли присядат лъжите,
и всички препили тръпки,
и все да те плашат, и все да те дебнат,
пияни човешки постъпки.
Ех, силно момиче! С бумтящи в очите огньове,
с два кръста в гърдите,
с дузина разцъфнали дворове.
Посяло децата си в химни към Бога, и пяло.
Копняло да диша.
Незнайно, но как, оцеляло.
Наричам ти стих! Ей този, и сядам до тебе!
Не ти се говори, аз знам – ще мълчим,
и на мен ми е време…
От притчи и песни, от стихове – побелях.
Двата кръста ти искам!
Ти от днес ще живееш без тях!

4541577494_a9dcc7f5b3_o

Правото да те имам

Всички жени, пропълзявали някога в дните ти,
се молят, да не те мога.
Молят се, да те боли.
Да те боли точно от мене, да те ранявам точно аз.
Всички жени, махали зад завоя на времето, за да ги видиш –
сега са на крак.
Сега са на крак и веят байраци.
Сега палят огньове и развяват безбожно коси.
Всички жени, пропълзявали някога в дните ти –
показно правят жертви и обявяват войни.
Предполагам, че са самотни – порцеланови някак и пясъчни.
Под греховната крива на мрака –
шият байраци и чакат.
Всички жени, пропълзявали някога в дните ти –
не предполагат, че точно аз, че точно на мен в живота си,
даде права за това:
да те боли точно от мене, да те ранявам точно аз;
да ти родя дете от стихове, да го кръстя на тях.
Аз трябва да се засрамя, ти – да спреш да ме гледаш с очи,
но животът е толкова кратък…
Целуни ме, Любов!
Да мълчим.

Маргало

Дзвер

 

Гуркия идийот са улюбил у мене.
Пък ас куга била съм вярна, ич ни знам.
То даже нощем дукът спъ съм ду кулене
у локви, върлям къч и мажа с кал.

На сляпата ниделя съм рудена.
Ужасна – нивъспитана жина.
Тя даже майка ми виднъш на мене
ми речи: „Ша съ утрикъ!

Брех! Ти си дъще, тъй пруклета,
чи, олам, нервите ми изпили.
С баща ти, зорлем, толкус деня
са дърлями сакън, с куси!“

Ох, казвам ви, гурко на тия,
които са улюбят у мен.
Жина съм убава, ни крия,
ма вътрешну съм дзвер гулем.

Угода няма. Ни кулай
намира ми са у тос живот.
Идин на ими Никулай,
ма проба да ма прумини. Той прос!

Уцъкли си учите бясну и вика:
„Ша та вкарам у ред!
Жина си казвам ти, ужасна,
ма ас съм улюбен! Чий пуйет!

Ни мой така да та испусна.
Чи ас куга съм дал фира.
Ша та утупам, ша та лъсна,
пък белким станиш и жина!“

Ох, Боже мой, какъв муй зора!
То и ас съм зла, ама личи.
Ни млъквам да са пуля, ора,
и всеки знай: „Тъс как крищи!“

Сига, сакън – тос улюбен у мене.
Ма божкеее, улюбен ду захлас.
Како ли ша ма прави, леле,
съ чуда и надавам глас.

Па той идин такъс, васпитан.
Ни тропа с крак – па и мълчи!
Исказва са куга гу питам,
и гледа ма саде у учи.

Сидъ и мисла, пак сидъ.
Пуйното времи сафирясвам!
Тос има лози и асми!
Ша иска да купая – ясну!

То ут далеку му личи!
Таквис кът негу ги пузнавам.
Дукарва на чувек – мълчи,
пудере ша излези дявул.

Ни знам како ми стана, ей!
Дан мислити, чи ми и лесну.
„Виж ко – съ дзверя – чуй дубре!
Ша та убивам, туй и чесну!

Ина съм си на мен! Мчи да!
Субственуръчну та изкормвам!“
Па он ма фана за уста,
и ма цилуна невъзможну.

Брех, стана тя ина биля!
Куга испуснах гу ут поглед!
Цилуна ма така у уста,
сига съм негувата кобра.

Въпрос на чест било тува –
да ма убича, да цилува,
па аз да съскам. Ама на,
чувека са указа убав!

women-on-their-period-pictures-i4

Човекът беше важен срещу мен!

 

Под моя камуфлаж от памтивек,
гладува обич костна, тиха, сляпа,
за да насити оня благ човек,
по-гладен и от мен и сиромаха.

Гладувал дълго, тихо – станал труп,
превърнал се от обич в извинение,
нарамил в култ и Бог, и брат, и дълг,
прегърнал за разпятие съмнения.

Смъртта ме прокълна във онзи ден.
„Кого спаси? – попитах я. – Предателко!”
Човекът беше важен срещу мен!
ЗАВИНАГИ!
ВОВЕКИ!
ОКОНЧАТЕЛНО!

© Feyzullah Tunç

Не ща да знам…

 

Не ща да знам къде със любовта
зачевали деца, и сте мечтали.
От кой бакалин вземал си солта,
пердетата във хола. Как те гали.

Какво „до вечност“ си и́ обещал.
Червени, руси, черни ли, косите и́ са.
Във скута и́ намирал ли си храм,
мирясвал ли си в устните и́ скитайки.

Опитвал ли си да напишеш стих,
в чаршафите след нейните извивки,
страхувайки се – няма да си жив,
заспиш ли преди нея във завивките.

Възкръсвал ли си сутринта със вик,
пo-свят от всички божии завети.
От тази чаша тя ли също пи,
в която си налял на мене…
С цветето.

2 (2)

 

Щастлив!

 

Преди да ме повика бе ме имал,
не знам къде и как ме е видял,
но даже подозирах, че и́ името ми,
преди да ме дочака е познал.

Измислил всичко – бъдещето, спомените.
Пришил крила на бесния ми нрав.
Отворил с ключ вратите на сезоните,
да мога да беснея първа в тях.

Заоблил всички ъгли на мечтите,
засял ми музи, за да цъфна в стих.
Сега ме сътворява със очите си,
и се побира в думата ЩАСТЛИВ!

10665165_1019383961442204_7700277205390950723_n

Поема

 

На мен ми беше рано да се влюбя,
до степен на наивност правех грешки.
Колосвах си небето с пеперуди,
подготвях всичко – срещата ни, свещите.

За него беше късно да се влюбва,
играел хищних, дебнещ своя дивеч.
С такива като мене се надувал,
такива като мене правел смешни.

На мен ми беше рано да се влюбя,
на него – да се влюби точно в мен,
но приказката станала порочна –
ловецът се оказа уловен.

P.S. А може би приказката не е завършила така, може би ето ТАКА

0edaa9d5f0db0808db7ec5a120c91357_L

На изток от Рая

 

На мен ми беше рано да се влюбя,
везната ми отчиташе погрешно.
Все още вярвах в принцове и приказки,
до степен да не вярвам в нищо грешно.

За него беше късно да се влюбва,
пласира ме престъпно, като кражба.
Погледна ме с безизразно неслучване,
увисна с нещо смугло, че съм важна.

Оказа се маскиран, като дом.
Юдейски Ирод, проповядващ святост.
Ромео, молещ за любов,
а всъщност зима, със лице на лято.

На мен ми беше рано да се влюбя,
но явно време бе за взрив в сърцето ми,
дотам, че взех да вярвам в пеперудите,
във малките неща и във поетите.

Дотам, че нямам сили да линчувам.
Дотам, че засадих две вишни в двора.
Дотам, че мога и сама да се бичувам.
Защо да ме бичуват разни хора?

P.S. Или пък не, може би са се влюбили, като тези ТУК

528327_3792180779291_1430181403_n

Женска му работа

 

Вятърът е виновен, че съм ти бясна.
Слънцето, дето цял ден се крие.
Червилото, което си купих с аванса,
ъгълът, преди да завие.
Бримката на чорапа ми,
клюкарките пред блока.
Прогнозата на Чолаков по „БТВ”
и няколко идиота.
Оня, който целуваше онази,
козирката над входа.
Свекървата и баща ти,
числеността на народа.
Вятърът е виновен, че съм ти бясна,
синята риза с райета.
Струва ти се опасно?
Я пак мисли, рожбо клета!

mulheres-2-thumb-800x800-118449

 

Моля те Смърт, да вървим!

 

Смърт, смъртчице! Курво, проклета!
Колко струваш? Продажна ли си?
Дай цена, ще ти купя сърцето,
само моля те, си върви!
Стига вече навред си мърсувала,
ненаситна, разгонена кучко!
Колко много мъже те имаха,
колко майки кълняха те дружно.
Не ти стигнаха! Нямаш насита!
Блазни те да умират за тебе!
Да им спира сърцето зáлудо.
Докога ще се гавриш със мене…
Докога…
Докога…
Остаря…
От невъзможност бесиш и колиш!
Аз ти запомних лицето, предателко,
срещнах те в много адреси.
Името ти по вратите виси,
криеш се зад приятели,
в некролози и очи,
крадеш любими и познати.
Смърт, смъртчице! Курво, проклета!
Да ти направя кафе?
Да седнем тая нощ двете
и да се разберем.
Кръст ще сложим на масата.
И не точи лиги по мъжа ми!
Аз съм му най-мила! Ясно ли е!
Гръм да те порази за години!
И не докосвай децата ми,
пепел ти на езика!
Както си силна и властна,
ще ти извадя очите!
Искам да се събуди целият свят по-добър,
ако за теб съм причина да се оттеглиш –
АМИН!
Аз съм ти свободата!
После се отречи от хората на земята…
Моля те Смърт, да вървим!

1463075_208181086033787_1950831556_n

 

Заблуда

 

Часовете станаха есенни,
чувствата – зимни,
усилията невъзможни,
любовта – ранима,
сутрините нежелани,
мечтите с бодли.
Ръцете бесят,
очите лъжат,
градът опустя.
Любовта с два куфара, тъжна,
не искаше и да чува.
Излезе куцукайки навън.
– Моля те, Любов! –
крещях през прозореца, като луда! –
Аз още те мога!
Любовта седна на ъгъла,
видимо плаха и все още влюбена,
загледана в нищото, и простена:
– Заблуда!

tumblr_lkh7eotxuo1qj6cbqo1_500_large

 

Оставам

 

Ни́е така сме измислени още с първия дъх,
да обичаме силно, защото
трябва в много любов да пребъдва светът,
а пък черно и грозно е злото.
Има много пътеки, но към Бог е една,
изначална, навътре в сърцето.
Наполовина е смърт – наполовина съдба,
с вяра ражда Живот в Битието.
Аз така съм измислена още с първия дъх,
много важно и много просто,
ако нужна съм днес и сега на света,
тук ще бъда, поиска ли Господ.
Тук при теб съм Приятелю, в твоя живот,
за да можеш, когато осъмнеш –
сам, единствен, отчаян и мъничко лош,
мойта мисъл за теб да прегърнеш!

374480_3668505567488_1511464835_n

„Отвъд доброто и злото“

 

„Таласъмир Вампиров беше същество от отрицателен тип,

според приказния регистър… „

                       Стела Доковска

                       Из: „Приказки от Псиландия“

 

Цял живот Таласъмир
беше като трън в пета
и в държава от вампири
той се вписваше едва.
На фамилия прочута
изявен – достоен член,
в злост и пакост да пребъдва,
пръв наследник – мисионер.

В обществото на вампири
нямаше закон и ред,
в който хем да си вампирест,
хем добър за род и чест.
Светлината в Таласъмов
беше срамен, грозен факт
и системата със ужас
го нарече дружно: „Враг!“

Външността му страховита
наследена от баща,
плашещ цялата прочута
приказна по дух страна
му създаваше проблеми
и за зла беда така,
Таласъмовите вопли
стенеха от дън душа.

Нямаше минутка мира.
Цял народ гласува „ВОТ“
и с тъга Таласамиров
се сбогува с дом и род.
Косощръкова въздъхна:
– Майка съм му, но уви!
Той не е вампир за слава,
нищо, че ще ме боли!

А Обесников – баща му,
наместо зелен – червен,
се засрами и отсече:
– Син ми е, но край! Без мен!
В таз’ земя царува грубост,
страховитостта е цел.
Тук доброто се бичува!
Този син е срам за мен!

Тъй останал без подкрепа
клетникът да дири брод,
тръгна си съвсем изгубен
без семейство и народ.
Участ жлъчна го последва
и с кръвясали очи,
Вампирясников се стрелна
към незнайни ширини.

Тромав и наглед ужасен,
той пристъпи в чуден свят,
свръхестествено прекрасен,
антипод на гняв и страх.
Омагьосан от доброто,
своенравен и красив,
дето феите са боси,
а пък вещиците – мит.

Цял живот Таласъмир
беше като трън в пета,
и не вярваше, че милост
заслужава той в света.
Във регистрите записан:
„грозен и ужасен гном“,
по рождение орисан,
злободневен – по закон.

Но в страната на елфини,
ефимерност и мечти,
Таласъмов неумело
заживя и преоткри,
че в душата му стаена,
дявол знае как така,
красотата „забранена“
се събуди на МИГА.

 

mid_1

За книга с автограф: в контакти

 
 
 
Първата стихосбирка на Маргало е вече факт.
Всеки, който иска да притежава книгата,
нека използва формата за контакт
и ще получи екземпляр с личен автограф.
За контакти:
www.margalo-bg.com
margalo-bg.com@gmail.com
И страниците във фейсбук:
 
Маргало
Не ми показвай
среден пръст, Съдба!
Първо издание
Редактор: Елена Иванова
Дизайн и предпечат: MrLalevStyle
Снимка корица: Екатерина Соловиева
Издателски код: 978-954-92581
Формат: 60х90/16
Печатни коли: 8.25
ISBN: 978-954-92581
 
Маргало
 

 

Ти, сине…

 

Ти, сине, някога ще разбереш,
аз вярвай – няма за какво да ти прощавам.
Убиец да си, наркоман – крадец,
зад тебе ще застана.
Обещавам!

Не се кори, разбирам те. Нали
за тебе всяка пропаст ще зазидам.
Защото те обичам много! Спри!
Не си ми длъжен с нищо. Аз разбирам…

Сега ме отречи!
Не си подлец!
Напротив – ти си ми икона.
Пред тебе даже Младенец,
превръща в грях великата Мадона.

Пред тебе даже Бог мълчи,
защото ти си извор на живота.
На клада да ме разпнат съдни дни,
ако поискаш – нека съм виновна.

Ако поискаш нека съм ти трън
и всичките ти грешки да изкупя.
Ти, сине, някога ще разбереш,
че си ми всичко…
Истината…
Пътят.

Стефка Стефанова, Маргало, ivan lalev, mrlalevstyle, дизайн, предпечат, редактиране, реклама, издаване, книга

На майка

 

Уморена от грижи, попрегърбена, тиха,
зад вратата отчаяно гледа.
На лицето и́ мъка се прокрадва нескрита;
наранена, отрудена, бледа.

Прегрешила пред Бога, чака свойта присъда;
между пръсти държи малък кръст.
Иска прошка от Господа, и очаква да зърне
дъщеря си по селския път.

А пък аз все не идвам, все си имам причини
да ме няма и днес у дома.
Майка знае – в сърцето си, че в живота си имам
много „важни“ житейски дела.

Майка знае – не пита, все така си мълчи
и на пейката сяда пред къщи.
Като минат комшии дълго бърше очи
във забрадката с черните кръпки.

Вечер пали кандилото и в сърцето с тревога
ляга кротко и чака деня.
Катинара отключва, като дойда, да мога
да си вляза сама у дома.

Стефка Стефанова, Маргало, ivan lalev, mrlalevstyle, дизайн, предпечат, редактиране, реклама, издаване, книга

Господи, прости!

 

Когато казах: Господи, прости!
Той ми прости и взе от мен крилете си.
Научих се – не всичко се лети,
и заобичах лазейки нозете си.

Пълзях и срещах диви зверове,
насреща ми ръмжаха и скимтяха,
Отново обвиних Баща си – те
не са ми равни с нищо на Земята.

Представям си – до сълзи се е смял,
когато с тях делях си Битието,
и лазейки го мразех и кълнях,
не вярвах вече в него – аз детето му.

Затворих си сърцето – бях сърдит.
Молитви ли? Съвсем да ме прощава.
Не искам вече нищо в този свят.
Ще Бъда надалеч – да го забравя.

Наистина навярно бè простил,
и дълго бè оставил ме да скитам.
Дойде мигът – синът ми се роди,
и аз си спомних как го бях отритнал.

Сега се моля всеки Божи ден,
дорде синът ми може – нека ходи,
летенето е болката – за мен,
лети ли той – аз нощем се тревожа.

И чак сега за жалост осъзнах –
животът е прекрасна траектория,
измериш ли го в крачки – си богат,
в небето ли се рееш – си история.

Стефка Стефанова, Маргало

 

Не мога!

 

Ако някой все още мисли,
че може върху мен да играе и скача.
Да пресмята какво ми е дал, или взела съм,
да ми бъде без съдник палачът.
Да пирува до късно,
и да вдига купони на мегдана на моите страсти,
а пък сутрин да спи – ни мирисал, ни ял, ни разбрал,
че е счупил в душата ми всичките части.
Да се мъчи да пише бездарно пародия тъпчейки нервите ми.
Да си мисли, че длъжна съм да търпя,
и да къса косите ми снежни.
Да ми връща за болките – дето някой си друг е направил.
и да блъска вратите ми –
без това от отдавна посрещнали заник.
Да се спре!
Във торбата си клета да натъпче до горе греха си,
и връз друга душа да присламчи ужасните свои пороци.
Аз не мога!
Уморих се, и вече съм твърде голяма.
Тя така си замина прощавайки даже и мама.

02fddb672635f613568b378e7137cbf9

Не казвай

 

Не ми казвай, че съм единствена!
Лъжа е…
Лъгали са ме грешни и „праведни“.
Клеха се с думи: „ЗАВИНАГИ“,
а със сърце, вместо камък,
с клетва ме стигнаха: „МИНАЛО СИ!“
Не ми казвай, че в мен си влюбен!
Моля те! Имай милост!
От „безнадеждно влюбени“, Бога ми, съм в немилост.
Просто постой и не питай, ако умееш – мълчи!
Аз може малко да викам,
то е защото БОЛИ!

1_85

Приказка с различен край…

 

И те не заживели щастливо.
Когато я срещнал бил влюбен в друга.
Когато го срещнала била в развод.
Той не търсил в нея съпругата,
тя не търсила мъж, а живот.
Укрепвали своя недъг взаимно.
Той – влюбен в другата, не можел да спи.
Тя робувала от възрастта на безсънието.
И просто така – до зори.
Просто така се опознали случайно.
Той като мъж, можел всъщност с две,
но на нея казал брутално:
– Ти ще си! Другата – майната и́, да мре!
И тя започнала да живее,
той също започнал. Фурор!
Ей така се случват нещата незнайно
и вкарват свободата в обор.
Най-лошото е, че от там насетне
си канен на маскарад.
Той се вживява в роля на девствен,
тя, че му вярва – парад!
Докато една сутрин денят почука
на общата им врата,
пред вратата – два пътя…
И всичко завършва така.

pLease___don__t_Leave_me_____by_pinaryilmaz

Илюзия

 

Той си мисли, че съм му писана и везана,
и на колана му, като кобур вися.
Скимне ли му – вади пищова и стреля,
но си няма ни най-малка представа как се люби жена.

Той си няма представа, че зависи до Бога от мен.
По сценарий ми дава най-невзрачната роля.
Ей такива мъже са ми много любими в света,
за мишена те ползват, а накрая се влачат и молят.

Ей такива мъже си играят хлапашки на руска рулетка:
„Нямаш глас мила моя – мълчи!
Я си гъкнала, вадя пищова и стрелям!“,
след което го слагат в кобура и довършват войната с очи.

Аз мълча. Да си търся правата в играта – изгубена кауза.
Той ще стреля, ще стреля – ще ме рани.
Ще му свършат патроните – ясна е тази минута печална,
и ще почне тогава по мене да пръска пари.

И ще почне тогава една театрална пиеса безкрайна.
Слабостта му безстрастно ще ме гали безсилна с лъжи.
Но недай си Боже, да намери отново патрони случайно,
ще си лъсне пищова, и окото му няма да мигне дори.

10405437_895751307154768_8787448665391748826_n

Залезът

Накрая на гората двама млади,
деляха обща участ за последно.
Изрязваха сърцата си във мрака,
разделяйки съдбата поотделно.

Разменяха каквото са си дали,
приключвайки със всичко точно тук:
пред залезът, умиращ над реката,
преди да са дочакали денят.

Маргало

Предчувствие

 

Ех, мое вътрешно предчувствие проклето,
защо не вземеш да поспиш?!
Вселената не иска във нозете си
от черните ти мисли стих.

Земята няма нужда от трагедия.
Ех, глупав, женски, скръбен глас.
Историята няма време
да спре да се върти за нас.

Подай ръка! Не им се обяснявай!
Не им се кланяй! Кой ще заблудиш?!
Ех, мое вътрешно предчувствие, със тебе съм,
ти в крайна сметка знам, ще победиш!

44735

Автобиография

 

Аз съм само една устата принцеса.
Непочтително още вярвам в приказки.
Около мен няма и помен от рицар.
На линеен метър бърборя глупости.

Възможности: актуален талант за писане.
С две думи: жаба объркала гьола.
Винаги права! Дори в случаите,
когато греша!
Ям, обичам, не моля!

Своенравна според когото и да било.
В органическа хватка с Бога.
Инатя се преди, и след сън,
и си проклинам природата

17189_882590948464982_6241241576508772170_n

Споделеност

 

Двата камъка плачат,
всеки в себе си.
А пред погледите на минувачите
все така си изглеждат студени.
Само дъждът разбра,
замаскира сълзите им тайно.
Без да искам видях,
и отвлякох вниманието на света,
уж случайно.

10942590_10200181633301214_5815112685874422248_n

Напред…

 

Той дори не разбра, че след тази цигара,
слагам края под фаса и тръгвам.
– Аз Ви помня, Преструвки! Боже, как ме целувахте,
изпод двете му устни прежурени.
Той така си живя с мен – че и аз като другите,
ям доматите с колци и лук;
– Бях Ви вярно куче, другарю Влюбен,
но сега с Вас сме всъщност ДО ТУК!
Здраве да е! Плачете? Моля, простете!
По-добре ще Ви стане ли с едно питие?
Той дори не разбра, че след тази цигара,
смачках края под фаса,
а сърцето крещеше:
– НАПРЕД!

11182133_475019049328407_5058667961277604280_n

Пепел

Последната светулка е с фира́.
Небето накълва го черен гарван.
Дълбае болест плодната земя.
В акацията червей се прокрадва.

На таз’ светулка дадохме обет.
В небето си обрекохме съдбите.
Земята ни венча с любов Во Век!
С акации заченахме мечтите си.

Последната светулка е с фира́.
Небето има дупки, и чернее,
а някой е отрязал през нощта
акациите, докато е пеел.

Маргало

tumblr_nixf0hZr5g1qzkm8ro1_500

Неудобна

 

Неудобна съм.
Като камък в обувка на път.
Не на място.
И не робувам
на очи, на човек, и на пук.
Рядко чувам.
Не съм за всяка дума слушател.
Аз не съм отговор за всеки поздрав,
нито цел за целта на „приятел“.
Неудобна съм.
И до непоправимост вярвам –
често в края се крие началото,
а в началото краят.

10991441_1590941554476909_1538208038557137712_n

Любов

Усещаш и толкоз.
Това е любов!
Мълчиш, а крещиш, но без думи,
а всъщност тъгуваш, безумно.
Любов е –
отдаване,
устрем.
Секунди,
в които наместо да кажеш: „Аз дадох!”,
без звук, без „Обичам те” – тихо мълчиш.
Безшумно подкрепяш и безотказно.
Усещаш и толкоз,
дори да болиш!

Маргало

10502325_10152377104685759_8281445990368409575_n

Каква ти тъмнина?! Навън е светло!

Надеждата?
А любовта?
А прасковите двете и черешите?
А вярата?
А смисълът?
Той? Тя?
Променят ли се?
Чувствата?
Копнежите?
А допирът?
А топлата му длан?
А утре?
Ами после?
А сърцето?
„Обичам” е клише?
О, не!
Лъжа!
Каква ти тъмнина?!
Навън е светло!

Маргало

 

10361266_797802560305780_3249837499479029272_n

Разделям се

 

Мълчейки се разделям.
Знам, борба в сърцето ти съдбата води тежка.
Когато се разделяш, при това с най-милото,
дори смъртта е извор на надежда.

10675698_952576091453498_532950969474619507_n

 

 

Видов ден

Понякога се молиш за любов,
крещиш с душа, със думи, плачеш, викаш.
Понякога се молиш за троха,
и лазиш за една прашинка смисъл.

Понякога мечтаеш за небе,
а вътре в тебе адът порти прави,
през тях нахълтват черни бесове,
и даже Бог във този миг те мрази.

Понякога пристига Видов ден,
и този, на когото си се молил,
започва да крещи с душа, с’ сърце
да го обичаш, и за прошка лази.

Понякога, в такива дъждове,
когато си удавил всичко свято,
си тръгваш безразличен, като мен,
без спомен от едно далечно лято.

Маргало

Студ

 

Уж всичко си имаме.
Даже мълчание.
Насред всичкото чинно мълчим.
Казват хубаво е, когато се вслушваме в себе си.
Когато след пладне погледнем в сърцето си.
Когато простим.
Простих. И пак всичко си имаме.
Продължаваме заедно да мълчим,
а тихото цепи дърва за през зимата,
Аз усещам студът, който идва, а ти?

80d4524852abbb17ae3cfe69b8eca327

От упор

 

От упор ме целиш, Живот!
С картечници, с топ, със снаряди.
Току да се скрия и хоп –
в лицето ми огън запалиш.

Не виждам, не чувам – съвсем
ослепях, оглушах, изнемогвам.
Грам жал в тая битка със теб,
не найдох Живот, и не помня.

Аз все съм мишена, а ти –
извиваш ръцете ми клети.
То бяха войни и сплетни,
то бяха падения, клетви.

От упор ме целиш, Живот!
За теб съм удобна мишена,
но аз съм ти свикнала! Роб
да стана сега не е време.

Гони ме, препъвай ме! Знам
до края не ще ме оставиш.
Финалът обаче в е Бог!
Фалшиви са твоите лаври.

935668_135811796615168_519620419_n

Луна?

 

Луна, приятелко, ти моя, непозната,
заседнала в небето, като в лодка,
и ти ли искаш да вървиш нататък,
и ти ли като мен си тъй самотна?

И ти ли сред звездите не намираш
утеха, и нощта виниш,
за слънцето ли страдаш и се молиш,
и все натам те тегли, че скърбиш?

1469833_4735731208888_4327179080962266100_n

Главоболие

Щастието има главоболие
и минава по обходни пътища.
Тази вечер нещо го тревожи,
свърна в ляво, към задънената улицата.

Две сърдечни области го чакат,
всяка с’ своя крива на летене,
траекторията им потъва в мрака,
в ямката на лунно затъмнение.

В две пресечни точки на живота,
два часовника отмерват тръгване.
В Маргарита Майстора познаха,
ала той не я позна, за съжаление.

Щастието го боли главата,
абдикира без да осъзнава:
любовта е форма на спасение,
но когато е нещастна – не прощава.

Маргало

„Любов“

„Замеряш“ ме с „любов“. Аз зъзна. Шест.
И нищо не разбирам, явно луда съм.
Усещам края на една епоха,
а ти ме стреляш с думи. Колко мило!
„Замеряш” ме със израз на Стайнбек.
На изток съм от рая явно – свиквай.
Борбата между нас – въпрос на чест,
каляската отдавна стана тиква.
Отвръщам на борбата във кордон;
сърцето ми отпред, душата с нея.
Пределът идва – видов ден;
„замеряш“ ме с „любов“, а аз треперя.
Наметвам шала. Бързо мина шест.
Трамвайната мотриса е причина,
да се предам – въпрос на чест.
Печелиш всичко. Мат ли съм?
Разбирам…

Маргало

ea48afa91c3a151e15a8bca01607fa66

Най-хубавото вярвам, предстои

Най-хубавото вярвам, предстои.
Сега си тръгвай, моя прясна рано!
След тебе, о – така ще ме боли,
но болката кръщава ме – „Голяма!“
Голяма мъка ражда синева,
избистрени от сълзи до кристално.
Сърцето силно бие във гръдта,
след този страх прозиращ до ментално.
Най-хубавото, Боже, предстои!
И нека да боли щом има смисъл.
„Голямата любов ти предстои!” –
удари в този миг сърцето с писък.

Маргало

423565_187142338062769_744153244_n

Остани

Остани в моя свят натежал от илюзии.
Остани ей така за минута.
Имам нужда от изгреви, разтопили в сърцето ми,
всяка тъмна и страшна поука.
Те поуките стряскащи – от игла до конец,
а пък изгреви няма и няма.
Битието ми скита – сам без Бога Творец,
остани с него – нека сте двама.
Нека в мойта душа да намериш простор,
да ти бъда и вино, и хляба.
Всяка луда и в пъти по-бясна любов
да ревнува от страх и да бяга.
Остани в моя свят натежал от илюзии,
да му станеш едничкия смисъл,
пред когото дори да си бос или гол
да се връщаш, когато си скитал.

Маргало

1464704_1541117029475583_3747622953675042810_n

Жадна

Душата ми е жадна за вълни;
за тайни, за причини – предсказания.
За прилив, за цигулки, за щурци,
за морски дълбини, за обещания.

Душата ми е жадна за небе;
за миг „Единствен“ – календар без „Утре“.
За поглед, ласка – допир на дете,
за чисто, за безбрежно, за обично.

Душата ми е жадна за акорд,
за стих, за споделеност – топла дума.
Душата ми е жадна за любов,
голямата, изгарящата, лудата!

Маргало

10441199_720355431415612_4270765518292690716_n

Спор

 

Аз за теб с годините си спорих.
Те ме предизвикваха с коси от сняг.
„Искаш още обич? Молим? Сори!
Виж се – побеляваш, туй е знак.

Ставаш смешна, колко си наивна!
Средна възраст е това, девойко. Шах!
Вече си четиридесетгодишна!
Сещаш ли се за какво говорим? Мат!“

Докато съм жива ще оспорвам.
Факт е, срещу тях, че нямам шанс.
Само да решат и ще съм мъртва.
Днес обаче ще решавам аз!

Няма да се дам! Години, долу!
Аз го търсих цял живот почти!
Някой да пожали мойта гордост?
Плюя на годините! Лъжи!

stunning-rainy-wedding-photos-16

Перфектен мъж

 

Обичаш ме? Добре. Перфектен мъж!
Цветя си ми донесъл. Колко мило!
Целуваш ме смутен. Проплаква дъжд.
В Париж да бяхме, още по-красиво.

В Париж е вечер, също като тук,
навярно парижанки вино пият.
Да сложим точка. Пролетният дъжд,
наместо вино от Париж, ще ни опива.

Не вярвам много в твоята игра.
Обичай ме сега. Дори измама
да крият думите ти, някак любовта
във този късен час ми е „голямата“.

Да пием „Шардоне“ – финален щрих.
Кому е нужно трезви да се лъжем.
В дванайсет жабите са спомен блед,
принцесите са просто факт ненужен.

1460308_766191223428147_409284915_n

“ С намигване „

Повтарям ти: не си за мен, не си!
Та роклята ми даже е „Армани”.
В зелените ми – морави очи
ах, не един и двама са удавени.

Червилото ми нежно е „Шанел”,
къде си тръгнал да ме черпиш бира.
Бразилският ми бронзов – тъмен тен,
на грубите ти пръсти не отива.

Каква ти кръчма?! Аз съм със „Вюитон”.
За чанта ти говоря, не салата!
О, Боже мой, защо вървиш след мен,
а GSM- ът ти на сръбско все подскача.

Повтарям ти: не си за мен, не си!
Добре! Надувам се! Да, правя се на важна!
Познаваш много фолк звезди?!
Повдига ми се и ме мъчи адска жажда.

Маргало

koleden-grim1

Не вярвам!

 

Не вярвам в тази обич! Тя боли!
Разби сърцето. Мразя я! Разбираш ли?
По пътя си към теб видях войни,
превърнах се във кораб със пробойни.
Обичането ми / прости / го беше страх –
отчаяно му трябваше доверие.
И този навик все да съм до теб
тежи във нощите ми – като изкупление.
Но аз съм свикнала да те забравям,
а всъщност страшно искам да те има,
защото вярата ми сто пъти предаде –
надеждите ми. После си замина.
Сега сме само аз и то – сърцето ми.
Не чакам нищо – тихичко се губя,
посрещам като есен ветровете си
и им прощавам…
може би съм луда.

001dacce0bbd3a04180a0d14db8596dd

 

Не тъжи

 

Ти не тъжи…
Любов щом казваш има във сърцето ти,
защо тъжиш и рониш тихо сълзѝ?!
О, спри се, спри и погледни –
навън отдавна слънцето осъмна.
И то е като нас – насред нощта,
навярно нейде горко мъка рони,
невиждащо от тъмнината – с глас,
от който наболяват всички спомени.
Аз вярвам, че Луната го теши,
макар, че среща все не им е писана,
Луната то не вижда със очи,
но топлата му гръд е тя орисала.
И аз така. О, стига, не тъжи,
нали любов ми носиш в шепа с рози…
Подай ги, целуни ме, замълчи,
какво като е време да си ходим.

11753659_866750000061091_644270562450010628_n

Когато ме изгубиш

 

Когато ме изгубиш ще усетиш,
за първи път в живота нелюбезен
към своите изстрадали поети,
как теб поет в тъмата те е плакал.

Как всеки ред, със който е белязал
до рани листите, и в рими те е любил,
за тебе е запалил всъщност мрака,
и с плач ти е разказал всяка истина.

Когато ме изгубиш ще усетиш,
че ти си бил едничката причина,
достойна да даде живот навеки
на мен – поета,
след когото ще те има.

255137_299030100214816_655123644_n

До гуша

Не ме съди, когато търся брод
и в твоите пътеки не намирам –
ни смисъл, ни причина за живот.
Не ме съди… Разбираш ли? Умирам.

Куцукам, а наглед съм здрав човек,
две патерици нося за разплата.
Дори да ми предложиш днес света,
покой и вяра няма за душата ми.

Тълпата разгневена срещу мен,
отдавна е причина да съм тъжна.
Премаза ме с жестокост ден след ден,
кажи ми как да вярвам в твойта тъжба?

Кажи ми как да вярвам, че за мен
готов си да преминеш и през ада,
а чуй се – съдиш… Моля те, недей.
До гуша ми дойде от тази свада.

598599_500893793277372_704441932_n

Да му се не види!

Пак на тази гара,
пак студен перон,
пак кафе с цигара –
стария балтон.

Старите ми чувства,
жалките ми дни,
Да му се не види –
вятър и мъгли!

Пусто не увира
женската ми плът,
Смях, купон и бира,
после ставаш шут.

Ама съм ината,
пуша и рева.
Чупя си главата,
зорлем на мига.

Да му се не види!
Ш***** съдба,
Мразя тази гара
точно за това!

Маргало

1524624_745878402112242_2139830104_n

Пожари и залези

Пожари и залези – и полумрак,
а пътят – до кръв в локви тъпкан;
пълзят и проблясват намерили крах,
милиони следи и се пръсват.

Разперили лапи човешки съдби;
мечти със изсъхнали клони;
бунтарски настроени прелели очи,
не найдоли смисъл и корени.

Копита продажни потъпквали с гняв;
гъстаците ровели с’ зурли,
но хората вярвали – търсили знак
и раждали с мъка по съмнало.

Подире безформени, в сбръчкана плът,
на заник живота си мургав,
с души опустели пред своята смърт,
оставили нас – да се върнем.

Безумна истерия – и полумрак,
а пътят все тъй в локви – пясък,
надеждата – тънка, а аз бас ловя:
и смърт да е, с теб ли е – чакам я!

Пожари и залези – и много мрак,
и север тъгуващ за юга.
Аз знам, че и Бог, често пъти от страх,
се моли за нас и кротува…

Маргало

1a8e5bb6e9cd35d70c878700da5371a3

Замълчи…

Тази нощ телата ни говореха,
а ние виновно седяхме в страни.
Нямах представа колко ужасна болка
сме крила в контурите им – и ме боли.
Ако можех да опиша силата на мига,
щях да пиша, да пиша…
а аз продължавам да мълча.
И продължавам да им завиждам,
и продължавам да те питам с очи…
„Виждаш ли… виждаш ли как се ражда любов… „
Замълчи…

Маргало

190605_182151695162677_988849_n

Нека ми

 

Аз се моля да не разбират.
Дай Боже, да не знаят,
колко слепци и грешници,
са „мили“ очите ми с пясък.

Те няма нужда да виждат.
Нека живеят щастливо,
нека курбани си правят,
нека ме мразят – отива им.

Нека им е удобно,
зад лицемерни усмивки,
Бога да хвалят угодно,
краят тъй или иначе – има го.

Има го – два метра надолу,
два метра отгоре – пръст, пясък;
аз се моля да не разбират,
Господи, моя крясък.

Да не проглуши сърцата им,
после ще съжаляват…
Нека си скачат горе ми.
Нека ми! Заслужавам го!

Те нали са избрани,
и са по-мили на Бога,
Аз се моля да не познаят
Адът, за който говоря.

Стефка Стефанова, Маргало, ivan lalev, mrlalevstyle, дизайн, предпечат, редактиране, реклама, издаване, книга

На „Вие“

Наглед са метри – стар диван,
а между тях уж само маса с някакви два стола.
На масата – пирува самота,
налива скришно чаши със отрова.

Коварно ги обстрелва с поглед лош,
с лукавство ги примамва да отпият.
Рулетка руска се играе тази нощ,
готова на мига да ги линчува.

Алиби ще е празния диван,
така и не успял да ги надвие.
Иди доказвай после на света,
че любовта не стана „Ти”, умря на „Вие”.

Маргало

974740_669486046483335_1252326382_n

Спри!

 

Животът ми е бита карта! Спри!
Езиците отключват много болки.
Не казваш ли „Обичам те!” млъкни!
Мълча и аз. От разбирачи – стига толкова!
Не ти изнася? Хайде, бий отбой!
Не ме нервираш, става всъщност тъжно.
Животът ми играе на пилон,
а ти му ръкопляскаш заядливо.
Къде изчезна твоят поглед мил,
Това ли бях мечтала и очаквах?!
А беше всичко миг неудържим,
и в чудо и надежди бях повярвала.
Животът ми е бита карта! Спри!
Не говори, мълчи щом няма думи,
който да отключат добрини.
Мълчи,
че стана много хладно помежду ни.

framar-krasiva_jena

Не ме опитомявай!

Не ме опитомявай – размечтай ме!
По залез за любов ме замисли.
Накрай ме да искам – с пожелание:
дори след тебе да не ме боли.
Дори да означавам – „до живот”,
случайно или не е съвпадение,
че си ме имал, но си бил жесток
и няма да намериш извинение,
за кръпките по моите мечти,
за суетата с времето преляла,
и късайки до дупка да смъдиш,
в най – тъмната си стая опустяла.
Не ме опитомявай – демоде е,
като ужасен, стар сервиз.
По залез ставам близка със луната,
а ти тогава искаш да вървиш.
Въпросът е: „Защо си всъщност с мен?”
Въпросът е: „Изобщо съществувам ли?”
Не ме превръщай в птица без криле,
предлагаш ми небе, а ме препъваш.

Маргало

542832_543324895700928_372261155_n

„Заможни“

Похарчи толкова пари.
За хората сме вече много сложни.
Той – невероятен, тя – с очи,
в които всичко е положил Господ.
Надмина себе си дори.
Пред обществото сме заможни.
Той – кавалерът със пари, тя – хубавица със заложби.
А истината как горчи,
но хората не подозират:
Той е отчаян, тя – крещи,
но нито той, най – малко тя разбират.

Маргало

10659175_870471282976673_6142297387073088551_n

Да съществува!

Вината ти от днес не ми е нужна…
Ти май така и не разбра,
че тук вратата вече ти е чужда…
Защо ми носиш в длани чудеса,
когато времето е минало…
Аз всъщност само ще благодаря.
В такива мигове и сутрини самотни
съм раждала във мъки любовта,
и съм я кърмила обичаща през нощите.
Държала съм и крехкото телце,
като очаквано от мен новородено,
и винаги съм знаела, че тя,
когато порасте ще дойде времето
да иска да превземе вън света,
и ревностно от мен да си отиде.
Аз нямам нужда даже да виня…
Аз нямам нужда даже да тъгувам.
Отгледах я, откърмих я – сега
и давам свобода – да съществува!
Маргало

179762_594487130584704_439664057_n

Понякога

Понякога разбираш – две очи
с една объркана сълза познават,
в напълно непотребните ѝ дни
душата ти – и в миг я приютяват.

Понякога усещаш – две ръце
в почти преглътнатите тайни
разбират, че си ТИ, и после ТЕ
прегръщат те и знаят: НЕ Е ВЯРНО:

най – тъжната любов НЕ Е СЕГА,
най – тъжната любов е пряспа зимна,
събират ти душата от калта,
тежиш от обич с чувство, че те има.

Понякога ще знаеш, че си жив
в сърцето на един „случайно“ чакан
и търсен уж наужким влюбен стих,
с усещането как за теб е плакал.

Маргало

 

10387484_4770642480222_8785442784591035098_n

Черно е…

 

На две педи, там-долу, под брадичката,
нещо лепкаво и безнадеждно,
с кални обувки оставя следи
и очерня с боите си всичко.

Чупи клони, прекършва и хули душата ми,
като лош наемател руши ли руши,
сякаш знае, че аз съм отчаян и тъжен мечтател,
скача нагло отгоре ми, и ме троши.

Аз усещам с ребрата си наглия гост,
чувам пукота страшен на дните си
Този зъл и насилил ме гост посред нощ,
Боже Господи, ще ме надвие.

По студените вени – разкаляни болки
плискат грозно чернилка в лицето ми.
Нещо лепкаво и безнадеждно
се преструва на бяло и влиза безсрамно в сърцето ми.
Черно е…

То навярно е свикнало с тази игра,
то навярно така съществува –
в полуздрач мълчешком да причаква в нощта
и със дяволска паст да пирува.

59176_504531692913582_780115910_n

Без мен

Със мен ти няма никога да остарееш,
не съм жена, с която се живее до живот.
Такива, дето с теб ще побелеят
не са от моя сой, ни моя род.

Не ще дочакаш да ти меся хляба,
ни дом да подредя за теб, постеля.
Дърво житейско със потомство е обратното,
на всичко туй, което ти мечтаеш – с нея.

Не съм халка на пръста ти белязана,
не съм „съпругата“ за пред приятели.
Пред моята врата осъмва само вятър,
а сутрините са ужасно влажни.

Залипсва ли ти гръм и земетръс,
гръм, в който да не помниш кой си всъщност,
ела и се покай,
а после си тръгни, изгубил всичко.

А после си тръгни, като сирак
и цялата земя проклинай,
за срещата, която във света –
разби мечтите ти, боля те…
и те срина.

Маргало

1238269_679524155394008_634147818_n

Ех, очи…

Изрисувай ме нежна и бяла,
както някога… Помниш, нали?
Всеки миг беше толкова цял,
всичко беше от сутрин мечти.

От очите ти лъхаше пролет.
Аз разлиствах, не беше илюзия.
Всяка клетка в душата ми огнена
ти познаваше… Чуваше музика.

А небето? А птиците? Ъгълът?
Две пресечки запазили тайни.
Нито бях, нито исках да бъда,
тази дето сега те отчайва.

Тази дето превърна се в есен.
О, как мразя студеното време!
О, как мразя да бъда без глас,
без усмивка, без тебе…

Ти си тук казваш, после мълчиш.
Аз крещя и в очите ти виждам,
тази грозна жена. Ех, очи,
де да можехте да излъжете!

Маргало

woman-alone

Потоп

 

Наподобяваше живот, а бе убийство,
жестоко и подмолно, но пък името му
красеше всяка къща и семейство,
а долу – дъното му гнило.

Наподобяваше небе, а бе пръстта,
която в лобен ден очите ни
замеряше, и с кал смъртта
кръст черен слагаше на дните ни.

Наподобяваше земята след потоп,
а бе потопа нейн, преди живота
отново Ной във нея да засей –
скрижалите библейски на кивота.

Наподобяваше любов, а бе война,
наподобяваше небе, а беше адът,
убиваше безмилостно така,
че след това ранени всички падаха.

Наподобяваше живот, но той – животът,
издъхваше в отровната му гръд,
растеше от лъжата и жестокостта
и свиваше гнездо над всеки път.

А той – от Бога по-главèн,
със власт във пъти от властта на Бога,
по земните закони мъж,
по Божиите с дяволска природа.

Във обич се кълнеше и деца,
за всички хора беше образец,
наподобяваше най-милото в света,
а всъщност се наричаше ПОДЛЕЦ!

sad_man_by_dkoglu-d5t9bzv

Не искам

Не искам мили мой, да ми е лесно,
във трудните минути искам аз,
да бъда до сърцето ти понесло,
върху плещите си най – трудния ми свят.

Най – сладък хляба скъпи, е във дни,
когато ти едва намираш сили,
да се завърнеш в къщи, и с очи
да шиеш с нежност вяра помежду ни.

Да бъде трудно! Колкото да е!
Какво е сладост без да има пот,
какво е дума, казана от теб
без в нея да си сял с душа живот?

Не искам дни прекарани в разкош,
разкошът – той е маска на тъгата,
завива всяка празна, сляпа пошлост
и я превръща пред света в лъжовна стряха.

Зад тази стряха няма дом, а ад,
лъжите са картини по стените,
зад дом такъв повярвай ми, не спрях
и няма да се спра напред във дните си.

Не искам мили мой, да ми е лесно,
ще кърпя ризите ти в тъмна нощ,
ще бдя над всичко твое до последно,
и с всеки дъх ще ставаме едно.

Маргало

a (397)

Липса

Толкова дълго те бях мечтала,
а те губя скоропостижно.
Атом след атом градят се нещата,
аз теб градих цяла вечност.

Търсих те с разум и със сърце,
бродих отвъд земята.
В дънер на старо, вековно дърво
те издълбах и те чаках.

Питах звездите почти всяка нощ
и се кълнях онемяла –
срещна ли те, ще е съдба,
срещнах те,
а те нямах.

Маргало

a (23)

Орис

Женска орис – ш****а работа,
в тоя кошмарен век –
парадирам с параболата:
и аз съм човек!

По набраздените ми привички,
поколението къса струни.
Такъв безнадежден случай,
такова слабоумие.

Мъжката част пледира,
я за манджа, я за чорба.
– Реплика! – казвам.
– Бира! – ми отговаря – Сега!

Плюя си на късмета,
с ироничен жест!
– Що за нахалство! – лавирам,
и му сервирам със чест.

Аз им завиждам косо,
въпреки, че съм поет.
В тая държава боса –
случили на човек.

Маргало

10011466_925919014122033_113082544_n

Под прожектора на живота

 

Под прожектора на живота
двамата с тебе мълчим.
Дъжд прониза небето,
пуши пура зад хълма комин.
По гърба ми пъпли хлад,
изведнъж става много студено.
Постановката „Всеки у тях“,
посвещавам я с обич на „Него“.
Туш! Аплаузи! Под сцената – „Тя“,
краят ясен, сюжетът – изтъркан.
Даже нуждата от тъга
ми се вижда ужасно объркана.
Главна роля. Актриси – Бог дал.
Днес съм аз, утре „Тя“ ще е с „Него“.
Постановката „Самота“,
по сценария „Болка“ – на времето.

1507792_875207955859806_1559535880_n

Този град

 

„Под дебели подметки и проза
дреме есенно жълт тротоар.
На разсъмване всичко е розово –
за петнайсет минути макар.“
Миряна Башева

Булевардът е приказно светъл,
срещу събота често вали.
Тук отново играят момчета,
и се раждат по залез съдби.

Тук денят все така ме посреща,
по момичешки влюбен, смутен.
Сред тълпата пълзяща насреща,
булевардът прилича на мен.

Този град замечтан както някога,
изрисуван в поезия – проза,
аз обичам и често се връщам тук,
булевардът, на моята муза.

Маргало

546049_710538035644805_938418794_n

Проклятие

 

Да бъдеш с мен е лудост. Забрави.
Без мен да продължиш – жестока грешка.
Останеш ли – до смърт ще ти горчи,
на Марс да се изселиш ще е тежко.
Проклинам те осъмнеш ли до мен.
Заспиш ли сам – обречен си на гибел.
Страданието ще ти стане фен,
ако по пътя с мене се разминеш.
Победата ще те заплюе: „Враг!“
Законите не можеш да подминеш!
На колене щом лазиш си глупак!
По дяволите! Искам да ме имаш!
Отрова да съм – жаден ме изпий,
в несвяст да си – кажи им: „Туй съм чакал!“
Светът да се обърне – замълчи,
срещу му застани и го прецакай!

971314_309774292491560_166048497_n

Космос

Аз няма как да тръгна от живота ти
и просто ей така да свие мачти моят кораб.
Нима сънувала съм свобода,
а съм градила цял живот затвора си.

Нима предала се преди да победя,
ще се сбогувам просто ей така с морето.
Не беше ли едничка във света,
душата ми докоснала небето.

И птиците не бяха ли орли
във моите очи, когато с вяра –
заших в сърцето си надежди и мечти
и към ръцете ти политнах закопняла.

Аз няма как да тръгна от живота ти.
Оставам тук, защото те обичам.
В очите ми гнезда ще свиват космоси
и всеки нов на теб ще го наричам.

Маргало

1912252_1514395445446909_9205503939914467551_n

Две и двеста

Посивявам в чужди светове!
Залък чужд не дъвча – не забравям.
Бременна съм с радост.
Мога с две и двеста да живея
със мъжът до мен на халос.
Мога до колене да съм в пръст.
Мога в женски дрехи да се крия,
ако ме насилят – ставам вълк,
ако ме обичат съм светиня.
Чука ли лъжа пред моя дом,
паля и не мисля – нека тлее,
всичко милно в тоз живот,
да гори във огън и да стене.
Пука ли ми – няма път назад,
рана ли е, как боля по залез…
Ако ме поискаш за жена,
повече не ме сравнявай с Бога даже.

Маргало

16_Photographer