Стефи Стефанова
Аз няма да падна. Обичам калта,
познавам я още от малка.
Баща ми показваше често със власт,
жена ли си – тъпчат те: „Мамка ти!“
Години облизвах от устните кал,
а нощем болеше до фибра.
Но аз се научих, смиря ли се, знам,
един ден калта става глина.
Прощавам ти. Нищо, че силно боли,
аз пак те обичам, повярвай ми.
Когато прощавам светът е красив,
защото го гледам с душата си.
Такава ме обичай –
имаш само мене.
Във този миг,
във този час –
Сега!
С тъга не ме обличай –
с обвинения.
Прощавай ми,
единствен Ти
в света.
Защото те обичам
съм различна.
Във този свят,
на таз Земя –
Во Век!
Целувай и прегръщай
безнадеждно.
Боли те,
но без мене –
няма Теб!
Вече бях там, където исках да бъда.
Тази част от живота си наричам Съдба!
В песъчинката малка се побира Всемира,
а дъждът се налива в лоза.
Не ми се иска да съм другаде – вече не!
Сега ще си кажете: „Луда!“,
но пред мен е повярвайте синьо небе,
и съм Там, за където пътувах.
Ех, силно момиче! На 20, на 40, на 62!
Не ти ли преля от обичане,
не се ли прегърби от мъже?!
От пожълтели пердета и делници
не ти ли присядат лъжите,
и всички препили тръпки,
и все да те плашат, и все да те дебнат,
пияни човешки постъпки.
Ех, силно момиче! С бумтящи в очите огньове,
с два кръста в гърдите,
с дузина разцъфнали дворове.
Посяло децата си в химни към Бога, и пяло.
Копняло да диша.
Незнайно, но как, оцеляло.
Наричам ти стих! Ей този, и сядам до тебе!
Не ти се говори, аз знам – ще мълчим,
и на мен ми е време…
От притчи и песни, от стихове – побелях.
Двата кръста ти искам!
Ти от днес ще живееш без тях!
Всички жени, пропълзявали някога в дните ти,
се молят, да не те мога.
Молят се, да те боли.
Да те боли точно от мене, да те ранявам точно аз.
Всички жени, махали зад завоя на времето, за да ги видиш –
сега са на крак.
Сега са на крак и веят байраци.
Сега палят огньове и развяват безбожно коси.
Всички жени, пропълзявали някога в дните ти –
показно правят жертви и обявяват войни.
Предполагам, че са самотни – порцеланови някак и пясъчни.
Под греховната крива на мрака –
шият байраци и чакат.
Всички жени, пропълзявали някога в дните ти –
не предполагат, че точно аз, че точно на мен в живота си,
даде права за това:
да те боли точно от мене, да те ранявам точно аз;
да ти родя дете от стихове, да го кръстя на тях.
Аз трябва да се засрамя, ти – да спреш да ме гледаш с очи,
но животът е толкова кратък…
Целуни ме, Любов!
Да мълчим.
Гуркия идийот са улюбил у мене.
Пък ас куга била съм вярна, ич ни знам.
То даже нощем дукът спъ съм ду кулене
у локви, върлям къч и мажа с кал.
На сляпата ниделя съм рудена.
Ужасна – нивъспитана жина.
Тя даже майка ми виднъш на мене
ми речи: „Ша съ утрикъ!
Брех! Ти си дъще, тъй пруклета,
чи, олам, нервите ми изпили.
С баща ти, зорлем, толкус деня
са дърлями сакън, с куси!“
Ох, казвам ви, гурко на тия,
които са улюбят у мен.
Жина съм убава, ни крия,
ма вътрешну съм дзвер гулем.
Угода няма. Ни кулай
намира ми са у тос живот.
Идин на ими Никулай,
ма проба да ма прумини. Той прос!
Уцъкли си учите бясну и вика:
„Ша та вкарам у ред!
Жина си казвам ти, ужасна,
ма ас съм улюбен! Чий пуйет!
Ни мой така да та испусна.
Чи ас куга съм дал фира.
Ша та утупам, ша та лъсна,
пък белким станиш и жина!“
Ох, Боже мой, какъв муй зора!
То и ас съм зла, ама личи.
Ни млъквам да са пуля, ора,
и всеки знай: „Тъс как крищи!“
Сига, сакън – тос улюбен у мене.
Ма божкеее, улюбен ду захлас.
Како ли ша ма прави, леле,
съ чуда и надавам глас.
Па той идин такъс, васпитан.
Ни тропа с крак – па и мълчи!
Исказва са куга гу питам,
и гледа ма саде у учи.
Сидъ и мисла, пак сидъ.
Пуйното времи сафирясвам!
Тос има лози и асми!
Ша иска да купая – ясну!
То ут далеку му личи!
Таквис кът негу ги пузнавам.
Дукарва на чувек – мълчи,
пудере ша излези дявул.
Ни знам како ми стана, ей!
Дан мислити, чи ми и лесну.
„Виж ко – съ дзверя – чуй дубре!
Ша та убивам, туй и чесну!
Ина съм си на мен! Мчи да!
Субственуръчну та изкормвам!“
Па он ма фана за уста,
и ма цилуна невъзможну.
Брех, стана тя ина биля!
Куга испуснах гу ут поглед!
Цилуна ма така у уста,
сига съм негувата кобра.
Въпрос на чест било тува –
да ма убича, да цилува,
па аз да съскам. Ама на,
чувека са указа убав!
Не ща да знам къде със любовта
зачевали деца, и сте мечтали.
От кой бакалин вземал си солта,
пердетата във хола. Как те гали.
Какво „до вечност“ си и́ обещал.
Червени, руси, черни ли, косите и́ са.
Във скута и́ намирал ли си храм,
мирясвал ли си в устните и́ скитайки.
Опитвал ли си да напишеш стих,
в чаршафите след нейните извивки,
страхувайки се – няма да си жив,
заспиш ли преди нея във завивките.
Възкръсвал ли си сутринта със вик,
пo-свят от всички божии завети.
От тази чаша тя ли също пи,
в която си налял на мене…
С цветето.
Вятърът е виновен, че съм ти бясна.
Слънцето, дето цял ден се крие.
Червилото, което си купих с аванса,
ъгълът, преди да завие.
Бримката на чорапа ми,
клюкарките пред блока.
Прогнозата на Чолаков по „БТВ”
и няколко идиота.
Оня, който целуваше онази,
козирката над входа.
Свекървата и баща ти,
числеността на народа.
Вятърът е виновен, че съм ти бясна,
синята риза с райета.
Струва ти се опасно?
Я пак мисли, рожбо клета!
Смърт, смъртчице! Курво, проклета!
Колко струваш? Продажна ли си?
Дай цена, ще ти купя сърцето,
само моля те, си върви!
Стига вече навред си мърсувала,
ненаситна, разгонена кучко!
Колко много мъже те имаха,
колко майки кълняха те дружно.
Не ти стигнаха! Нямаш насита!
Блазни те да умират за тебе!
Да им спира сърцето зáлудо.
Докога ще се гавриш със мене…
Докога…
Докога…
Остаря…
От невъзможност бесиш и колиш!
Аз ти запомних лицето, предателко,
срещнах те в много адреси.
Името ти по вратите виси,
криеш се зад приятели,
в некролози и очи,
крадеш любими и познати.
Смърт, смъртчице! Курво, проклета!
Да ти направя кафе?
Да седнем тая нощ двете
и да се разберем.
Кръст ще сложим на масата.
И не точи лиги по мъжа ми!
Аз съм му най-мила! Ясно ли е!
Гръм да те порази за години!
И не докосвай децата ми,
пепел ти на езика!
Както си силна и властна,
ще ти извадя очите!
Искам да се събуди целият свят по-добър,
ако за теб съм причина да се оттеглиш –
АМИН!
Аз съм ти свободата!
После се отречи от хората на земята…
Моля те Смърт, да вървим!
Часовете станаха есенни,
чувствата – зимни,
усилията невъзможни,
любовта – ранима,
сутрините нежелани,
мечтите с бодли.
Ръцете бесят,
очите лъжат,
градът опустя.
Любовта с два куфара, тъжна,
не искаше и да чува.
Излезе куцукайки навън.
– Моля те, Любов! –
крещях през прозореца, като луда! –
Аз още те мога!
Любовта седна на ъгъла,
видимо плаха и все още влюбена,
загледана в нищото, и простена:
– Заблуда!
„Таласъмир Вампиров беше същество от отрицателен тип,
според приказния регистър… „
Стела Доковска
Из: „Приказки от Псиландия“
Цял живот Таласъмир
беше като трън в пета
и в държава от вампири
той се вписваше едва.
На фамилия прочута
изявен – достоен член,
в злост и пакост да пребъдва,
пръв наследник – мисионер.
В обществото на вампири
нямаше закон и ред,
в който хем да си вампирест,
хем добър за род и чест.
Светлината в Таласъмов
беше срамен, грозен факт
и системата със ужас
го нарече дружно: „Враг!“
Външността му страховита
наследена от баща,
плашещ цялата прочута
приказна по дух страна
му създаваше проблеми
и за зла беда така,
Таласъмовите вопли
стенеха от дън душа.
Нямаше минутка мира.
Цял народ гласува „ВОТ“
и с тъга Таласамиров
се сбогува с дом и род.
Косощръкова въздъхна:
– Майка съм му, но уви!
Той не е вампир за слава,
нищо, че ще ме боли!
А Обесников – баща му,
наместо зелен – червен,
се засрами и отсече:
– Син ми е, но край! Без мен!
В таз’ земя царува грубост,
страховитостта е цел.
Тук доброто се бичува!
Този син е срам за мен!
Тъй останал без подкрепа
клетникът да дири брод,
тръгна си съвсем изгубен
без семейство и народ.
Участ жлъчна го последва
и с кръвясали очи,
Вампирясников се стрелна
към незнайни ширини.
Тромав и наглед ужасен,
той пристъпи в чуден свят,
свръхестествено прекрасен,
антипод на гняв и страх.
Омагьосан от доброто,
своенравен и красив,
дето феите са боси,
а пък вещиците – мит.
Цял живот Таласъмир
беше като трън в пета,
и не вярваше, че милост
заслужава той в света.
Във регистрите записан:
„грозен и ужасен гном“,
по рождение орисан,
злободневен – по закон.
Но в страната на елфини,
ефимерност и мечти,
Таласъмов неумело
заживя и преоткри,
че в душата му стаена,
дявол знае как така,
красотата „забранена“
се събуди на МИГА.
Ако някой все още мисли,
че може върху мен да играе и скача.
Да пресмята какво ми е дал, или взела съм,
да ми бъде без съдник палачът.
Да пирува до късно,
и да вдига купони на мегдана на моите страсти,
а пък сутрин да спи – ни мирисал, ни ял, ни разбрал,
че е счупил в душата ми всичките части.
Да се мъчи да пише бездарно пародия тъпчейки нервите ми.
Да си мисли, че длъжна съм да търпя,
и да къса косите ми снежни.
Да ми връща за болките – дето някой си друг е направил.
и да блъска вратите ми –
без това от отдавна посрещнали заник.
Да се спре!
Във торбата си клета да натъпче до горе греха си,
и връз друга душа да присламчи ужасните свои пороци.
Аз не мога!
Уморих се, и вече съм твърде голяма.
Тя така си замина прощавайки даже и мама.
Не ми казвай, че съм единствена!
Лъжа е…
Лъгали са ме грешни и „праведни“.
Клеха се с думи: „ЗАВИНАГИ“,
а със сърце, вместо камък,
с клетва ме стигнаха: „МИНАЛО СИ!“
Не ми казвай, че в мен си влюбен!
Моля те! Имай милост!
От „безнадеждно влюбени“, Бога ми, съм в немилост.
Просто постой и не питай, ако умееш – мълчи!
Аз може малко да викам,
то е защото БОЛИ!
И те не заживели щастливо.
Когато я срещнал бил влюбен в друга.
Когато го срещнала била в развод.
Той не търсил в нея съпругата,
тя не търсила мъж, а живот.
Укрепвали своя недъг взаимно.
Той – влюбен в другата, не можел да спи.
Тя робувала от възрастта на безсънието.
И просто така – до зори.
Просто така се опознали случайно.
Той като мъж, можел всъщност с две,
но на нея казал брутално:
– Ти ще си! Другата – майната и́, да мре!
И тя започнала да живее,
той също започнал. Фурор!
Ей така се случват нещата незнайно
и вкарват свободата в обор.
Най-лошото е, че от там насетне
си канен на маскарад.
Той се вживява в роля на девствен,
тя, че му вярва – парад!
Докато една сутрин денят почука
на общата им врата,
пред вратата – два пътя…
И всичко завършва така.
Той си мисли, че съм му писана и везана,
и на колана му, като кобур вися.
Скимне ли му – вади пищова и стреля,
но си няма ни най-малка представа как се люби жена.
Той си няма представа, че зависи до Бога от мен.
По сценарий ми дава най-невзрачната роля.
Ей такива мъже са ми много любими в света,
за мишена те ползват, а накрая се влачат и молят.
Ей такива мъже си играят хлапашки на руска рулетка:
„Нямаш глас мила моя – мълчи!
Я си гъкнала, вадя пищова и стрелям!“,
след което го слагат в кобура и довършват войната с очи.
Аз мълча. Да си търся правата в играта – изгубена кауза.
Той ще стреля, ще стреля – ще ме рани.
Ще му свършат патроните – ясна е тази минута печална,
и ще почне тогава по мене да пръска пари.
И ще почне тогава една театрална пиеса безкрайна.
Слабостта му безстрастно ще ме гали безсилна с лъжи.
Но недай си Боже, да намери отново патрони случайно,
ще си лъсне пищова, и окото му няма да мигне дори.
Ех, мое вътрешно предчувствие проклето,
защо не вземеш да поспиш?!
Вселената не иска във нозете си
от черните ти мисли стих.
Земята няма нужда от трагедия.
Ех, глупав, женски, скръбен глас.
Историята няма време
да спре да се върти за нас.
Подай ръка! Не им се обяснявай!
Не им се кланяй! Кой ще заблудиш?!
Ех, мое вътрешно предчувствие, със тебе съм,
ти в крайна сметка знам, ще победиш!
Аз съм само една устата принцеса.
Непочтително още вярвам в приказки.
Около мен няма и помен от рицар.
На линеен метър бърборя глупости.
Възможности: актуален талант за писане.
С две думи: жаба объркала гьола.
Винаги права! Дори в случаите,
когато греша!
Ям, обичам, не моля!
Своенравна според когото и да било.
В органическа хватка с Бога.
Инатя се преди, и след сън,
и си проклинам природата
Той дори не разбра, че след тази цигара,
слагам края под фаса и тръгвам.
– Аз Ви помня, Преструвки! Боже, как ме целувахте,
изпод двете му устни прежурени.
Той така си живя с мен – че и аз като другите,
ям доматите с колци и лук;
– Бях Ви вярно куче, другарю Влюбен,
но сега с Вас сме всъщност ДО ТУК!
Здраве да е! Плачете? Моля, простете!
По-добре ще Ви стане ли с едно питие?
Той дори не разбра, че след тази цигара,
смачках края под фаса,
а сърцето крещеше:
– НАПРЕД!
Неудобна съм.
Като камък в обувка на път.
Не на място.
И не робувам
на очи, на човек, и на пук.
Рядко чувам.
Не съм за всяка дума слушател.
Аз не съм отговор за всеки поздрав,
нито цел за целта на „приятел“.
Неудобна съм.
И до непоправимост вярвам –
често в края се крие началото,
а в началото краят.
Аз за теб с годините си спорих.
Те ме предизвикваха с коси от сняг.
„Искаш още обич? Молим? Сори!
Виж се – побеляваш, туй е знак.
Ставаш смешна, колко си наивна!
Средна възраст е това, девойко. Шах!
Вече си четиридесетгодишна!
Сещаш ли се за какво говорим? Мат!“
Докато съм жива ще оспорвам.
Факт е, срещу тях, че нямам шанс.
Само да решат и ще съм мъртва.
Днес обаче ще решавам аз!
Няма да се дам! Години, долу!
Аз го търсих цял живот почти!
Някой да пожали мойта гордост?
Плюя на годините! Лъжи!
Обичаш ме? Добре. Перфектен мъж!
Цветя си ми донесъл. Колко мило!
Целуваш ме смутен. Проплаква дъжд.
В Париж да бяхме, още по-красиво.
В Париж е вечер, също като тук,
навярно парижанки вино пият.
Да сложим точка. Пролетният дъжд,
наместо вино от Париж, ще ни опива.
Не вярвам много в твоята игра.
Обичай ме сега. Дори измама
да крият думите ти, някак любовта
във този късен час ми е „голямата“.
Да пием „Шардоне“ – финален щрих.
Кому е нужно трезви да се лъжем.
В дванайсет жабите са спомен блед,
принцесите са просто факт ненужен.
На две педи, там-долу, под брадичката,
нещо лепкаво и безнадеждно,
с кални обувки оставя следи
и очерня с боите си всичко.
Чупи клони, прекършва и хули душата ми,
като лош наемател руши ли руши,
сякаш знае, че аз съм отчаян и тъжен мечтател,
скача нагло отгоре ми, и ме троши.
Аз усещам с ребрата си наглия гост,
чувам пукота страшен на дните си
Този зъл и насилил ме гост посред нощ,
Боже Господи, ще ме надвие.
По студените вени – разкаляни болки
плискат грозно чернилка в лицето ми.
Нещо лепкаво и безнадеждно
се преструва на бяло и влиза безсрамно в сърцето ми.
Черно е…
То навярно е свикнало с тази игра,
то навярно така съществува –
в полуздрач мълчешком да причаква в нощта
и със дяволска паст да пирува.
Наподобяваше живот, а бе убийство,
жестоко и подмолно, но пък името му
красеше всяка къща и семейство,
а долу – дъното му гнило.
Наподобяваше небе, а бе пръстта,
която в лобен ден очите ни
замеряше, и с кал смъртта
кръст черен слагаше на дните ни.
Наподобяваше земята след потоп,
а бе потопа нейн, преди живота
отново Ной във нея да засей –
скрижалите библейски на кивота.
Наподобяваше любов, а бе война,
наподобяваше небе, а беше адът,
убиваше безмилостно така,
че след това ранени всички падаха.
Наподобяваше живот, но той – животът,
издъхваше в отровната му гръд,
растеше от лъжата и жестокостта
и свиваше гнездо над всеки път.
А той – от Бога по-главèн,
със власт във пъти от властта на Бога,
по земните закони мъж,
по Божиите с дяволска природа.
Във обич се кълнеше и деца,
за всички хора беше образец,
наподобяваше най-милото в света,
а всъщност се наричаше ПОДЛЕЦ!
Под прожектора на живота
двамата с тебе мълчим.
Дъжд прониза небето,
пуши пура зад хълма комин.
По гърба ми пъпли хлад,
изведнъж става много студено.
Постановката „Всеки у тях“,
посвещавам я с обич на „Него“.
Туш! Аплаузи! Под сцената – „Тя“,
краят ясен, сюжетът – изтъркан.
Даже нуждата от тъга
ми се вижда ужасно объркана.
Главна роля. Актриси – Бог дал.
Днес съм аз, утре „Тя“ ще е с „Него“.
Постановката „Самота“,
по сценария „Болка“ – на времето.
Да бъдеш с мен е лудост. Забрави.
Без мен да продължиш – жестока грешка.
Останеш ли – до смърт ще ти горчи,
на Марс да се изселиш ще е тежко.
Проклинам те осъмнеш ли до мен.
Заспиш ли сам – обречен си на гибел.
Страданието ще ти стане фен,
ако по пътя с мене се разминеш.
Победата ще те заплюе: „Враг!“
Законите не можеш да подминеш!
На колене щом лазиш си глупак!
По дяволите! Искам да ме имаш!
Отрова да съм – жаден ме изпий,
в несвяст да си – кажи им: „Туй съм чакал!“
Светът да се обърне – замълчи,
срещу му застани и го прецакай!
Ти спиш…
Навън отдавна мракът е насъщният,
по вените му суша и тъма,
проскърцва по стъклата с празни длани,
и всичко е до болка тишина.
Черупки с дъх на минало море,
две птици със тъмата се насъскват.
Години на студени брегове,
ридаят в безтегловност и се пръсват.
Ти спиш…
а аз в тъмата търся следващ фар.
Противен мирис гърлото обгръща,
поемам въздух…
Господи, сама.
Не ми се кълни във вярност!
Клетви, псувни – до Бога!
Нашата луда реалност
нека да бъде тревогата.
Нека ми е студено.
Лято, уют – не искам.
Стиска ми да е ялово,
стига да ме поискаш.
Даже в студа ще цъфна,
като априлска вишна,
после и да изсъхна,
струва си колчем риска.
Втръсна ми от любови,
дето ми носиха кръста,
силно ми е додеяло
и ме прерязва през кръста.
Ако останеш казвам ти –
бия до теб тревога.
Аз ще ти бъда камбаната,
ти ще ми бъдеш Бога!
Какво от туй, че плаче вечерта,
а пътищата никъде не стигат.
Ще мине време, всичката тъга
ще легне под земята ни красива.
Сълзите всеки стрък ще напоят.
Какво от туй, че майка горко стене,
синът и́ щом го няма у дома.
И майчините мъки са до време.
И майчините грижи имат срок,
когато без хабер синът се върне,
наместо майка, там намери гроб,
разбрал, че време няма да я зърне.
На животът ми тежкият кръст
е изправен високо и гордо.
На колене? Била съм веднъж,
без проблеми ще лазя отново.
Не ме плашат житейски борби.
Аз за тях съм ушила байраци,
и кръстосвам, надлъж и на шир,
по студени и влажни биваци.
Не ме спират зловещи очи,
нито думи препречили пътя ми.
Не ме плаши кръвта, нито дим,
заслепил ме до сълзи във тъмното.
Не защото родена жена
тегля ничком с юздите живота,
но когато ме мачка светът –
обещала съм! Гледам високо!
Реална в нереален малък свят,
а може би искрица сред незрящи.
Различна сред безличните лица,
или безлична сред нечуващо опасни.
Специална в много простички неща,
обикновена за „избраните“ от Бога.
Безцветна за облечени в тъга,
красива за обичните й хора.
За повечето – някаква жена.
В едно сърце обаче е ВСЕМИРЪТ.
За всичкото е нищо, но ДУША
за нечия душа е…
Всъщност ВСИЧКО.
Прощавам на живота всичко днес!
Страхът, обидите – снегът в косите,
предателствата, болката – мигът злочест,
тъгата, обвиненията и лъжите.
Прощавам на живота точно днес!
Във този миг, във този час – до края,
защото въпреки – понякога, без чест
да ме разпъваше на кръста – се разкая.
Защото точно днес в света – за мен,
/дори нещастницата аз не знаех/
една любяща майка – син свещен
родила, в този век покварен.
И този син по-светъл от покров
ме срещна, и запали лъч в очите ми,
лъч, който чаках цял живот…
Да пием за това, Любов!
За дните ни!
На миналото тегля ножа
и повече назад не се обръщам.
Вината е единствено възможна,
отстъпиш ли и́ хляба си насъщен.
Делиш ли с нея залък, дом, постеля,
душата ти до зъби ще линчува.
Погледнеш ли я плахо ще поиска
страхът ти да докосва и целува.
Вината е вина, ако я помниш.
Забравиш ли, простиш ли – всичко свършва.
На миналото тегля ножа,
забивам го до кръв и слагам кръста!
Походката ми лека и шармантна,
извивам гръб – протягам нежно длан.
Танцувам като мит от Казабланка,
а всъщност съм пияна да не знам,
кога събудих бури с дъждовете,
опрели пистолет иззад врата ми.
Кога подадоха на натиск коленете ми,
дали спечелих всъщност като губих.
Отпивам глътка в хватката и́ няма,
последен опит правя да не дишам.
Походката ми лека и шармантна,
а всъщност съм отчаяна и пиша.
На две пресечки от сърцето си
простенах: „Господи, прости!“
Задуха страх, а във небето ми
започна да вали.
Във пулса си се свих сама –
държах се като луда.
На две пресечки от дома
треперех и не чувах.
А после дълго – цяла нощ
тъгата ме тешеше.
Повярвах и́ – светът бе лош!
Повярвах и́ човече…
Сърцето ми нададе вой:
„Ти няма ли да спориш
с неверието?“
Бих „отбой“…
То спря да ми говори.
Душата се задави с хлад.
„Боли…
защо не молиш?“
На две пресечки от дома
мълчах…
не отговорих.
Аз съм „силна“ и мога да те гледам в очите и лъжа.
Да се правя на праведна, да прегръщам нощта, и да съдя.
Ако паднеш в краката ми, мога с гняв да те смачкам на халос,
и преди да си казал „О, спри!“ – да те върна в самото начало.
Аз съм „силна“ и мога да те карам пред мен на колене
да пълзиш в мъки ничком и земята да хвалиш над себе си,
ако гребнеш калта и́, да ме молиш, на глас да ридаеш,
да преглътнеш страха си и да легнеш в гърдите и́ праведен.
Аз съм „силна“ и мога, и мога да бъда предател,
във лицето заплюл те, като Юда Господен, съзнателно.
Ако кажеш „Прости!“, да отвергна сърцето ти жално.
Но сега да мълчим…
аз съм слабост в очите ти,
а това е до Бога сакрално.
Чул си ме, Господи!
Чул си ме, чул си ме! Чул си!
Искам да дойда у Вас, да разкажа;
на майка ти, на баща ти, на брат ти, във къщата ти,
как поисках света и не ми го отказа.
Как забравила дълг – спорих, вземах, не молих,
не пророних „Прости“, дълго с хората спорих.
Ти дори на инат не намери причина да ме върнеш назад.
Боже Господи, има Те!
Чул си ме, Господи!
Чул си ме, чул си ме! Чул си!
Искам да дойда у Вас…
Ще ми кажеш ли,
по пътеките дето вървя до сега,
ще намери ли радост да те срещне душата ми?
Да приседна до Теб, ей така за минута;
искам Господи мой, да те стопля по пътя;
само ти ме тешиш, нека вече сме двама;
да теша тебе аз…
Аз съм вече голяма!
Слушай любов,
омръзна ми да се правя на Ева.
Обличам си дънките,
плюя ти на победата.
Саждите под очите
са ми природа втора.
Кой те излъга, че гримове
заради тебе ще сложа.
Аз съм на епек костилка.
Дреме ми за наследството ти!
Евите да те коткат,
мен ми отлепят подметките.
Право седиш, криво мериш.
Яхнала съм метлата.
Просто не си познал,
няма я тук жената.
Окончателно и за последно,
тръгвам. Да моля?
Кой те излъга невернико,
че ще ти вляза в ролята!
Псувах мрака в един коловоз,
наранявах без дъх сетивата си.
Крадох обичи, чувства – любов,
междувременно гледах децата си.
Много гари заплюх на инат,
криех своята жалба за бягство.
Измалява ли луд? Луда бях,
и безчинствах с душата си бясно.
Колко много пребити мечти
във сърцето си връзвах на халос.
Хора, улици, сгради – съдби,
някой падна убит в свойта младост.
Побелях и приведох очи
към земята – да се помоля.
Плюх си в пазвата – и на пети,
замълчах, че кому да говоря?!
Духна вятър – нададох отбой,
в коловоза е някак си страшно.
Стиснах зъби като герой,
осъзнала, че тук ми е тясно.
Не раздадох ли всички надежди – О, Господи?!
Колко ризи кажи, ще ми вземеш…
Колко дупки по пътя покрити със пясък
си приготвил в света…
Все за мене ли?!
Колко хора ще плюят в лицето ми още…
Колко още пищови в челото?!
„Бяха малко“ – ще кажеш – „Можеш още и още!“
Не, не мога.
Валя сред небето…
Да, съгласна съм, всичко си има причина,
а причини с лопата да ринеш.
Ти ме учиш – прощавай им, и ми казваш: „Смирение!“,
а ме хвърляш сама насред зимата.
Не пожънах ли ниви натежали от лято,
не теших ли сълзи закопнели.
Не раздадох ли всички надежди – О, Господи!
Не заслужих ли своето време.
Няма грешни завои и пътеки зловещи –
умовете си правят купони.
Ако мислиш, че трябва да намериш сърцето си,
просто тръгвай навсякъде с честност.
Не обмисляй нещата. Зад решения скрити
често пъти зимува смъртта,
а животът подпрял се на камара от дрипи,
зад завоя причаква страха.
Няма писан закон как се случват нещата,
всичко лесно е шепа барут.
Тъкмо седнеш минута – уморен, и съдбата
те заплюва в лице: „Ти си луд!“
Няма опитност чужда, дето твоята болка
ще помаже смирено с бокал.
Заболи ли до гуша, замъгли ли се нощем,
поеми със душата натам.
Всичко тъмно е плява и илюзия болна,
слънце има дори през нощта.
Няма грешни завои. Има просто възможности,
сред които страхът е голям.
Едно обикновено момиче
всяка сутрин усмихва деня.
Храни гладните птици,
адресира декември с писма.
Трудно диша в нощта без любов,
преподрежда кашони с мълчания.
Полузаедност мрази. Протестира във „блог“,
вярва лудо във феи с призвание.
Не целува без план за завръщане,
и зимува когато и скимне.
Има залези в чекмеджето за рокли,
пише стихове насред локвите.
Едно обикновено момиче,
като всички калинки в ръцете си
те създава с едничко „Обичам те!“,
и е първият вик на сърцето ти.
Заключих те в сърцето си, прости.
До днес светът без теб с тъга горчеше.
Надежда сладост ми донесе ти.
Шепти мигът: Хей, всичко страшно „Беше!“
От днес дори небето ще мълчи.
Дъждовните порои свършват. Сбогом!
Тъгите са изплакани. Амин!
Обичаш ме и всичко е съдбовно.
И нищо, от което да боли.
И нищо, от което да си спомням,
че някъде навън в света ръми
и нещо е горчиво – до отровно.
Светът на вкус е вече като теб,
отварям си очите и те виждам.
Гравирам те във синьото небе,
целувам те и малко си завиждам.
След поредната ужасна катастрофа,
блъсната ми душа лежи безпомощна.
На платформата на „Бърза помощ“,
връщането към живот е пълно с болка.
Във линейката със надпис: „За души“,
дефибрират „адекватно“ и обдишват.
– Няма да живея! – ми шепти. –
По-добре да тръгвам, че ми писна!
– Връщаме я – казват – към живот!
Тия слепи ли са? Просто я убиват!
Моята душа е в сделка с Бог.
Няма ли си обич, си отива!
Една упорита любов
не приемаше отказа ми да съществува
и го мислеше сериозно – със сърцето си.
Аз подадох молба и и́ казах: „Не струваш!
Смешен, малък мираж.
Не в небето ми!“
Бе рекорд – само няколко мига мълчание,
след което със гръм ме заплю тишината
и ми каза в очите: „Ти си луда, признавам те!
Но пък тази любов е ината!“
– Ха! Така ли?! – невярваща стисках юмруци.
Беше най-неприятната гледка.
Да ме жили в петата една нагла любов
и да иска да и сложа отметка.
Боже Господи, да си тръгва!
Не ми се разправя!
Тази малка хитруша, пък била и любов
я отричам, да не кажа и мразя!
Доста жалка картинка…
Аз нали съм голяма –
и́ затръшнах вратата в лицето.
И понеже е късно, лягам вече да спя.
P.S.
/Но защо ме прерязва сърцето…/
„Ако бръкна в контакта,
дали косите ми ще светят
и ще съм нощна лампа –
за този, комуто преча?“
Михаил Белчев
Дали ще спи спокойно
някоя блудна съпруга,
заплюла ме на кръста,
като поредната луда.
Дали мама ще ме намрази,
ако и кажат „Грешна!“
и всички добри и важни,
с „истината“ я посрещнат.
Ако им бъда жертвата
пред Дявола и пред Бога,
изкупва ли саможертвата ми
грешната им природа.
Мога ли да се обеся
на любовта им „голяма“
и да възкръсна в лудницата
на нечия черна яма.
Ако ме гръмнат днеска,
и ме разкъсат до костите
между живи и мъртви,
ще са щастливи ли, Господи?
Само не давай никога
да ме превърнат в „Онази!“,
дето на тях прилича –
люби, а всъщност се мрази.
„Озъбих и се, защото знам,
че те опазих от сто актриси“
Камелия Кондова
Промъкнала се тайно тази нощ,
вратата обикаляла – слухтяла.
В ръцете ти съм спяла – за разкош,
а тя те убеждавала! Раздялата…
Не съм я чула. Крадла на мъже!
Гримирана по женски и двулична.
Залагала със твоето Сърце,
и май спечелила. Безсрамна кучка!
Разбрах с тревога чак на сутринта,
видях извивката и в празните чаршафи.
Отдал си и́ се – с мисъл и душа.
Озъбил се да беше – да я сплашиш!
Любовта му не ми е по мярка –
стяга ме шапката.
Една клечка кибрит ми трябва,
за да го пратя на финалната права.
Давя го с чаша вино,
преглъщам го с коняк,
дразни ме неимоверно силно
този арогантен и дързък хлапак.
Понякога ме побърква до лудост –
гневна съм и смъдя.
Защо го обичам лудо?
Един Бог знае това.
„Между нас само дъжд.
Само дъжд… „
Маргарита Петкова
Ти мълчиш ли, мълчиш, и мълчиш,
в сиво крясък през мен преминава.
Ах, защо ли безумно болиш,
тази болка проплаква: „Раздяла!“
И без стон, и без дом, и без път,
ние с теб се поглеждаме плахо.
През очите се ражда дъждът,
и разкъсва гърдите на лятото.
Между нас само дъжд, само дъжд,
един влак заминава виновен.
– Остани! – глухо шепна на мъж,
на перон със табела „Съдбовен“.
„– Ти мравка ли си, или какво?
– Сигурно съм какво…“
Стела Доковска
Из: „Приказки от Псиландия“
Вървеше мравчица насред града,
бродирайки небето със земята.
– Аз мравчица ли съм, или какво? –
се питаше, закачайки цветята.
Небето се почеса: „Мравка бе!“
Земята се замисли: „Не, не беше!
Ако е мравка, можеше поне
да си признае, без да се боеше“.
„Ти мравчица ли си? Защо?“ –
душата и безмълвно проговори.
– Не, аз съм онова „какво“. –
и продължи да следва своя порив.
Безгрижна птица, влюбена в деня,
кръжеше над дървото меродавно.
Бродираше небето със крила,
свободния си дух и порив, жадно.
Листата на дървото с много страст,
дъгата във простора отразиха.
Дърво и птица, в хармоничен танц,
Земята със Небето просълзиха.
Но стана есен…
Хладни ветрове,
оголиха премръзналите клони.
Дървото се сниши, за векове,
опря чело в пръстта, и проговори.
– Не мога да ти бъда вече дом,
с любов да те прегръщам и целувам.
Тече вина по моето стебло…
На юг отлитай, аз ще те сънувам.
Една сълза повлече цял порой.
Изви акорди северният вятър.
– Не тръгвам никъде без тебе, мили мой! –
сниши се до стеблото, и заплакаха.
В дни като този намирам причини
да разговарям с ръцете му.
В сейф за любов заключвам отминали
тръпки, и слушам сърцето си.
Статус „Обичана!“
Влюбен ноември.
Вън е студено, до бяло.
Жизнени сокове буйстват в очите ми,
и равносметка за „Цяло“.
В дни като този говоря с мечтите му,
и мисълта, че го има,
всяка преграда събаря в гърдите ми,
и съм готова за зимата.
И с чувствата повярвай е така;
в несбъднатост загниват – погрозняват.
Стоиш насреща им – таиш вина,
но мирисът им даже отвращава.
Не идва подходящ сезон за тях,
теснеят бледи – гаснат и ръждясват.
През зъби скърцат: „Помниш ли ме? Бях!“,
с тъгата ферментират, и е ясно,
че чувствата си имат също срок;
премине ли – отравя се душата.
С надежда ги дари на друг, с Любов.
Недей да оздравяваш…
Той те чака.
Понякога е просто тишина,
на допир плътна, с нож да я прережеш.
Понякога е с мирис на тъга,
до писък жълта, като плачещата есен.
Понякога е дяволски жестока.
Не рови с поглед, с черното закусва.
Проводник е на гняв с безкрайна болка.
Не чисти, не пере, и не прегръща.
Понякога е битка за надмощие.
Умира след докосване от длани.
Нарича се „вина“, наместо „щастие“,
убива всяка радост, и я пали.
Понякога е форма на Живот,
приема те до дъно, и отрича,
че често е токсична на Любов,
целува те до всичко, и обича.
Пречупвам тъмнината вместо теб
и отразявам голото и тяло.
През всяка сляпа нощ на зной и лед,
сърцето ми ще свети в теб, до бяло.
Мъгла ли е, покривам те с коси
и път рисувам в твоите клепачи.
Със дъх след мен върви през всички дни,
не се вини, нарекла съм те Щастие.
Трябва да бъде забранен,
като цигарите в затворени помещения.
Вреден е, и ми влияе на теглото.
Дрехите ми миришат на Него.
Сърцето ми е в зала „Пушачи“
а разумът в „Общ салон“.
Междувременно откривам,
че липсва на кожата ми.
Обличам се все по-плътно,
но абстиненцията е като грипен щам.
Заразена съм…
С Него.
През куп се живея, през грош.
Студени кафета, цигари.
Един-два кошмара на нощ
разкъсвам и гоня с фанфари.
В 12 ребра чупя фас,
заплашвам със смог, вместо въздух,
разстрелвам ги в упор – от раз.
Животът не е моя същност.
Небето над тази Земя
отдавна е с ниски тавани.
Съдбата до днес не разбрах.
Душата се гърчи във рани.
Събуждам се в чужди легла,
в червени чаршафи от ревност.
Измислям със пръсти лъжа,
мириша на пръст и на тленност.
През куп се живея, през грош.
Преглъщам на мънички дози
отровата с надпис „Живот“,
умирам, а всъщност се моля.
Изгрев – за смет.
Шепа обич – за сливи.
Светло утре – за скрап;
за душа – дреболии.
Къшей хляб – за утайка.
Поглед благ – шепа кал;
за Любов – таратайка;
и очи – за скандал.
Две сърца със искри –
срещу ялови думи.
Цял Живот – за пари;
и мечти – срещу сигурно.
…аз се питам дали,
таз’ промоция жалка,
ще опиташ и Ти…
/ плаче мойта писалка…/
Такава сила има Господи, край мен!
А аз съм слабост в поглед на момиче.
Мощта е в атома на всеки ден,
в зародиш още знае да обича.
Една прашинка нежност ще се пръсне
и ще взриви простора между нас.
Вселената във заедност ще сбъдне,
на мойта слабост, Ти да си компас.
– След сто години пак ли ще съм твоя,
а ти, кръвта във моето сърце?
– И пясъчните кули ще се молят,
да ги помилват двете ми ръце!
След сто години пак ще те намирам.
Дори и в повече. По-истинска от днес,
а ти ще си искрата във момичето,
открило извор в своето небе.
– След сто години ти ли ще наричаш
усмивките по моето лице?
– Душата ти, щом моята обича
и сто да минат, В МИГ СА ВЕКОВЕ!
Не винаги е време за поезия,
било е време на войни,
на тъмно минало и на агресия,
на много страшни рани и вини.
Най-дългите ми нощи са белязани,
а аз стоях зад тънките стъкла,
в най-тихите контури на душата си
се молех силно: „Господи, ела!“
И Той дойде – очакван, с гръм и трясък,
и сякаш пред земята коленичих.
В косите ми видя, че съм пораснала,
а аз дори не знаех да обичам.
Отвъд стъклата – дъжд и сиви облаци
и много тънка, лунна светлина,
и покриви без крясъци на гларуси,
в асфалта – тъмна нишка самота.
„Не винаги е време за поезия! –
ми каза Бог и после замълча. –
Заслушай се във пулса на Вселената
и отвори. Тя носи тишина.
А ти си Обич, повече от вчера,
и повече от Цялото дори.
По нежната извивка на сърцето ти,
днес някой ще открие Мен. Нали? “
Прелистват птици синьото небе
и хладна есен взорът му вещае.
Септември е, порядъчно смутен,
опитва на любов да си играем.
Остана юли някъде на юг,
морето с него дълго се сбогува.
Септември е, студен и малко луд,
докосва ме по мъжки и флиртува.
Но в мен е есен, тихи ветрове
надиплят пожълтелите ми вопли.
Септември е, докосва ме студен,
целува ме с надежда да ме стопли.
Не искам да усещам как на юг,
откриват птици своите простори.
Септември е, в минор отеква звук.
Една сълза на лято се престори.
По пътечката тясна, дето свива към нас,
мойта майчица клета ме изпрати в тоз’ час.
Притаена и бледа, до чемшира в страни,
аз видях как безгласно думи тежки реди.
А баща ми, горкият, както винаги строг,
се прекръсти полека и въздъхна: „Живот!“
Даже котките двете днес не мъркаха в хор,
а се свиха безмълвни под големия бор.
Есента някак бавно поприведе глава,
посивя и безрадно се зарови в тъга.
Под стобора приседна със бохча във ръка,
на раздялата тленна, горка, мъжка съдба.
„Майко, татко, ще тръгвам, че денят превали“.
Ах, от бащини клетви тъй се гърлото сви.
Притаена и бледа до чемшира в страни,
мойта майка несретна думи тежки реди.
Любовта? Тя нещо няма вяра в мене –
такъв безнадежден глупак.
Морето не е до колене, ми казваха.
– Да бе! – и цопвах до шията още! И пак!
На всичко отгоре – не всичко тече!
О, Боже, не вярвам в такива ти драми.
Тече! Ще тече! И ставах море!
Брегът ме заплюваше с укор, и лазейки тръгваше –
уж Мохамед не можел да иде при Нея,
огромната маса планинска паст!
– Ще иде несретникът! – запретвах ръкави.
– Другари! Да върнем надеждата свята у нас!
Няма нищо случайно, да знаете.
На себе си – не можах да случа!
За лудостта не важат заклинания,
и за породата ми куча!
Ти защо ми се сърдиш? Недей.
Виж – сърцето не иска да знае.
То се врича в един хубав ден
и обича до всичко – до края.
Аз опитах, повярвай, веднъж,
седнах кротко, реших да му кажа:
– Слушай мило, той е истински мъж,
но към нас е студен и нехае.
Тъй говорих му ден подир ден,
после спрях. На сърцето окови,
ти повярвай ми, аз не можах да му сложа.
Говорих… говорих…
Плаках, молих се, карах се с него.
Заболя ме. Видях го – кърви.
То се сви и удари в мен смело:
– Не, не искам да чуя! Мълчи!
И сега те обича безумно.
Аз се правя, че нищо не знам.
Нощем чувам го – плаче бездумно,
и заключва се в своя зандан.
Ти недей го вини…
Безпощадна е съдбата му в този живот.
То не иска отплата, но е вярно,
и раздава с пълни шепи ЛЮБОВ!
Биеш в гърдите, Сърце!
Блъскаш, крещиш, силно виеш.
Знаеш едно, че и две –
нощем в съня ми се криеш.
Уж нямаш глас и лице,
а си до болка познато.
Уж нямаш дъх и ръце,
а ме болиш грубовато.
Кой те забрави, Сърце?
В ляво – в гърдите ми клети.
Как не заспа миг поне,
в дните ми сиво-проклети.
Тъй ми е трудно със теб,
аз не успях да те имам.
Всичко си Ти, и до днес,
биеш в света без причина.
Искаш ли малко със теб
да поговорим по залез,
да ми разкажеш за ден,
мое ли си, или назаем!
Притрябвали ми нежните му пръсти
и страстните му устни, и сърце.
Защо ми е горещото му утре,
очите му, зениците – небе.
Притрябвала ми е зората с него,
изгряла между златните коси.
Не ми е нужна топлата му тленност,
не ми е нужен той дори, не ми.
Какво като ръцете не прегръщат,
и в устните гнезда не свива обич.
Какво като е мръкнало и утрото,
и погледът ми нищо не тревожи.
Сърцето нека свиква – не обичам,
когато безобичен е светът!
Не искам да замръквам като птиче,
което ветровете не зоват!
Притрябвала ми някаква си обич,
която ще ме ражда и намира.
Притрябвала ми…
Чуваш ли! Не моля!
/… защо обаче гасна и умирам./
„Не знае със какво ме е заслужил.
И аз не знам защо ме е избрал.
Знам само, че е много, много тъжен.
Най-тъжният от всички на света.
И мисля, не той трябва да ме пази.
Как би опазил мен от мен?“
caribiana
Ти, Господи, не си ли изморен,
не ти ли идва в повече от мене.
Да ме напътстваш, пазиш – ден след ден,
година след година съм ти бреме.
Навярно ти е писнал тоз’ рефрен,
навярно ти се иска да си тръгнеш,
но няма как. Ти, Господи, си в мен.
Не искаш ли поне да те прегърна…
Боли ме много, казвам ти така,
съдбата ти е приказка жестока.
Да ме обичаш – въпреки, сега,
а аз съм в повечето време щерка лоша.
Да можех бих била ти в’вечността,
най-силната опора и утеха,
но как да бъда твоя за беда,
когато търся се изгубена от толкоз века.
Не зная със какво си ме заслужил,
защо изобщо мене си избрал,
знам само, че те правя малко тъжен,
но целият на мен си се отдал.
Какво искаш, Любов?
Защо си дошла…
Изглеждаш тъй малка, самотна.
Заключих вратата, изхвърлих ключа,
жената е вече сиротна.
Съвсем онемя… Не бива така,
навярно си скитала дълго,
преди у дома да се върнеш в нощта,
от прага ме гледаш безмълвно.
Какво да ти дам…
След тоз’ ураган до кокал съм гола и жалка.
Остана листът, и той за беда
се гърчи под мойта писалка.
Отчаян е – виж!
Куплета във стих насмогва едва да приеме,
на белия лист, чернилката с вик
разкъсва до кръв, до забвение.
Опазил ме Бог във този живот
да любя отново, до болка.
Тръгни си Любов, не искай покров.
Сама съм…
а нямам и време.
Отричах се от себе си сто пъти,
молитвите изобщо не помогнаха.
Очакването смисъла размъти,
сърцето с бяс крещеше: „Стига толкова!“
Обяви пусках сутрин във очите си,
надявах се все някой да прогледне.
Притичвах след забързаните влакове,
превръщах пеперудите във стенни.
Хормоните си хранех с шоколад,
изнудвах щастието да се приближи.
Обрати резки не направих. Страх!
От глупост ли, от слабост, от вини?
Глухарчета разплаквах, на инат,
и лазех изпод морското равнище.
Залъгвах се умело, че живях.
И Вие ли живяхте, като нищо?!
Дай ми една причина да не те обичам!
Лош си?
Така е…
Деветдесет и девет пъти да си лош,
една идея да е само добротата,
заради прашинката добро,
за тебе девет планини прескачам, и оттатък.
Дай ми една причина да не съм твоя!
Ти не си само мой?
Така е…
Но на фона на всички звезди,
очите ти единствени за мене светят само,
прашинката добро във тях искри,
и ме събужда бяла всяка сутрин рано.
Люби ти казвам!
Знам!
Мълчи!
Не питай!
Косата разпусни ми,
устни впий.
Препуска времето,
предател жалък!
Люби сега ти казвам!
После пий…
Защо ме гледаш като неизвестно?!
Каква ти съвест?!
Точно в този миг?
Люби Сега и Тук!
Не ми отказвай,
а утре ще си нейният съпруг!
Говори ми се…
С теб ми се говори,
а знаеш, че обичам да мълча,
но тази нощ е толкова разголена
и тихото ранява и плътта.
Секундите са сграбчили небето ми,
под него – обетована земя,
крещят за помощ даже ветровете ми
и суша е целунала пръстта.
Навсякъде потънало е в мрак,
животът е борба на пресекулки,
но само ти познаваш този свят,
със теб ми се говори – без преструвки.
Не мога да издам и звук дори
от крясъците дето вътре в мене
не млъкват. Боже, опази,
и полудявам някак си без време.
Но само ти държал си със ръце
небето ми преди да се продъни,
обличал си сърцето ми с’сърце
и тихо сме се топлили без думи.
Говори ми се…
С теб ми се говори,
навярно имам нужда от любов,
като слепци със пръсти да се любим,
навярно имам нужда от ЖИВОТ.
Преминах през живота ти, като бакшиш
оставен след пиянска нощ във кръчма.
Горчи ми. И е тежко. И болиш,
при мен отдавна нищо не те връща.
Богатство наследено с тото фиш,
съдбата го стоварва, като бреме.
Отнема го. Печално. И мълчиш,
а погледът от празното студен е.
Мечтаех да ти бъда небеса,
в очите ми отново да се раждаш,
за теб да бъда пътя към дома,
усещането, че за теб съм важна.
Нагазиш ли във мен да е стихия,
идея да си нямаш колко значи.
Страхувах се – от мен ще си отидеш.
Не ме успокоявай. Просто париш.
Аз съм мъжко момиче.
Мога в нощите да си легна сама.
Под дъжда много често съм тичала
с пълни чанти и мокри крака.
Аз съм мъжко момиче, не отричам.
Боря всеки ден, смело с гърди.
Милиметри, минути, години,
всяка битка обстрелвам с очи.
Аз съм мъжко момиче, за Бога!
И вратите отварям със крак,
и цигара си паля в движение.
Аз мъжко момиче, че как!
Не, не ме съжалявай изобщо,
няма смисъл. Нормално – съдби!
Да, разбирам – раздвоен си, и тежко е…
Тя е нежна. Аз съм мъжко момиче!
Върви…
Остарявам ли, или червейче някакво
ме човърка отвътре с финес.
Изморява ме вятърът, пуша повече,
и изобщо не мигнах нощес.
Сняг в косите ми май навалял е,
а е март. Боже мили,
че как ще вали осмомартенски!
Няма начин! Пролетта идва гола, с’замах.
Не, не бива по-нежна от мене
и по-чакана да е тя.
Или може би май ми е време
да отстъпя една крачка назад.
Да се дам ли, или да се боря,
да отдъхна, да отбия в страни.
Хей, за Бога, какви ги говоря..,
та във мене кръвта още ври и кипи!
За обичане съм трудна.
За галене – въглен изгарящ.
За преглъщане съм хапка твърда.
За очите ти слепота вездесъща.
За къщата ти съм нежелана невеста.
За децата ти – мащеха.
За мечтите ти черна котка.
За сърцето – отрова хапеща.
За живота ти разпятие.
За щастието ти прокоба.
За нощите – черно проклятие.
За греховете ти – наказило до Бога.
За нищо не съм ти! О, зная го!
Ала има един огън в мене,
дето целия свят да обърнеш,
да се влачиш недраг – на колене,
да умираш и пак да възкръсваш,
всяка нощ да болиш, да крещиш…
Оня огън жадуваш във мене…
а пък после, ако ще – да кървиш.
Щастие мое, де си се скрило,
палаво малко дете.
Миличко мое, щастливо,
идвай си вече момче.
Тази игра ми омръзна,
жмичката ме измори.
Някак си май ми е тъжно,
търся те мое, с очи.
Хайде излизай, не бива
с мен да играеш така.
Колко години, ревниво,
аз ти протягах ръка.
Даже усещах дъха ти,
как се кикотиш зад мен,
тъкмо да се обърна,
и те изгубвам съвсем.
Криеш се, май ти хареса
тази безумна игра.
Слънчице, времето чука
вече на мойта врата.
Или пък да отворя…
– Ти ли си мило, това?
Ето, броя за последно:
деветдесет и девет – ще спра!
Дай ми сигнал и потеглям,
в миг ще отворя очи.
Господи, ето те! Вярно!
Ти си любимото! Ти!
Гледаш усмихнато, сладко,
хукваш към мене завчас.
– Сине, така те обичам!
– Мамо, обичам те и аз!
„обяснявяла съм се на любовта в любов”
Not another poem
Обяснявала съм се на Любовта с какво ли не…
със песни, със цветя, на чаша бира.
Примамвала съм я с любов – кафе,
с раздели съм я плашила, с усмивка мила.
Пресичах все за нея през Всемира,
чорапите и гладех – ревност пих,
от малка все на нея се прекланях,
с надежда да я имам я плених.
Варила съм и́ боб, и бях приятел,
през съ́лзи я кръщавах и с предателство,
и враг и́ бях, и таен обожател,
използвах Любовта за нарицателно.
Във огъня я хвърлях много смело,
звезди и́ свалях докато заспиваше,
събличах я по пулс и много щателно
аритмията нейна дирижирах.
Причаквала съм Любовта къде ли не…
във мигове, в поезия, и в проза,
в оргазми съм я връзвала с въже,
душата и́ съм хвърляла на пода.
По дяволите! Всичко провалих.
Убива ме усещането в ляво.
Едва ли Любовта ще ми прости,
сълзите си изпращам за начало.
Има мигове пълни с очи.
Има мигове толкова топли.
Има мигове, като лъчи.
Има мигове празни, сиротни.
Има мигове – през глава.
Има мигове зверски красиви.
Има мигове на лъжа.
Има мигове много щастливи.
Има мигове, като море.
Има мигове лесни и прости.
Има мигове – синьо небе.
Има мигове грозни и пошли.
Има мигове давещи с кал.
Има мигове парещи вопли.
Има мигове – пълна печал.
Има мигове раждащи нощи.
Има мигове на предел.
Има мигове с вик и причина.
Има мигове, като орел.
Има мигове – грозна картина.
Има мигове на Живот.
Има мигове пълни с безбрежност.
Има мигове, като хобот.
Има мигове на надежда.
Има мигове режещи с нож.
Има мигове в страст полудели.
Има мигове пълни с народ.
Има мигове – пусти и вели.
Има мигове с благослов.
Има мигове на признание.
Има мигове пълни с Любов!
Тия мигове с Теб са призвание.
Когато теб те няма ми личи.
Излизам от съня си много тъжна.
Отварям ти да влезеш, но уви –
вината някак страшна ме прегръща.
Ледът не топли, знаех от преди.
Виновно ли е времето, което
във две ръце неистово мълчи –
строшило лятото фриволно на сърцето ми.
В зениците, където обещания
преди да се родят изтляха в огън.
Ужасна като истина болях,
компасите си взеха с мене сбогом.
Към нечий бряг понякога се случвам,
понякога луната ме посреща,
а ветровете спрели за почивка
във сенките самотни се оглеждат.
Но мен ме няма – времето мълчи.
Без теб обаче трудно ще се върне,
когато му е тъжно – му личи,
а аз изчезвам някъде напълно.
Любовта ми към него ме изпълваше с чувство,
от което ми ставаше лошо,
и което изобщо не тръгваше мълком,
а крещеше в лицето ми пошло.
Из окопите тихо се криех с нагласата
да отмине и след него да дойде
обичта, за която бях чела във книгите,
да ме грабне и от там да ме вдигне.
Да прогони от моята земя закопняла
всяка нисша и вкисната тръпка,
да ме вземе в обятия чиста и бяла,
и да сложи в небето усмивка.
Постепенно се скърших и студът ме надви.
Там, в окопа е много жестоко,
и душата ранена боли и кърви,
изтерзана се гърчех до голо.
Стиснах зъби и всичко във мен се закле,
че дори да обичам до Бога,
че дори да го искам – а го искам! Но – не!
Ставам силна и бия тревога!
Любовта ми поскъсана, насинена, от днес
хващам здраво, поднасям и́ цвете,
поизтупвам сърцето си в нейна чест,
и си тръгваме заедно двете.
Квит сме.
Мислено те разкъсах на парчета.
Сега съм добре.
Твоето малко момиче те преживя.
Или поне…
Няма проблем.
Той – проблемът, го пратих по дяволите заедно с теб.
Вече съм синьо безвремие,
като небето и гларусите.
Или поне…
Не, не те мразя.
Мразех те преди.
Тогава – преди да те накажа
с гневните си очи.
Вече ми е безразлично,
толкова ми е добре,
вече ми е усмихнато.
Вече ми е…
Или пък не.
Тя е просто момиче до костите.
Скоро стана на 33.
Той – Тарзан от самотен остров,
а е всъщност монтьор на коли.
Тя – принцесата на квартала
със баща пенсионер.
Той – Магистър по образование
и живее във „Младост 2“.
Тя – екс кралица на бала.
Той – несретникът с онази бракма.
Помежду им изобщо няма
да се разпали дори искра.
История обикновена,
ни за книга – камо ли филм.
Едно момиче, наглед вълшебно,
търсеше своя любим.
Докато дефилираше на площада
пред погледа на малкия град,
едно момче над нещата
я подмина. Какъв глупак!
Принцесата е още самотна.
Монтьорът все с бракма.
Историята, наглед проста,
изобщо не завърши така.
Понякога животът шарен
си прави със нас шега.
Момичето с високи стандарти,
отдавна му е жена.
Тя – принцеса по призвание.
Той – монтьорът, издигнат в сан.
Любов, като от списание.
И аз ядох, пих, и бях там!
Рошат мигове върховете на миглите,
поздравява ги тихо сълза.
Преброени са.
Все е в повече миналото,
остарявам ли,
или идва нощта.
Чупя в тъмното спомени,
светят плахо побелели коси.
Все е в повече сивото,
остарявам,
или боли.
Забранени молитви
се припяват безлюбни,
Бог отдавна съм аз
и не сбъдвам мечти.
Все е в повече виното,
дето дави безмълвно
късно вечер
непосилни вини.
Той постоянно измисляше стълби.
Виждаше вълшебни неща.
Очите му грееха.
Миришеше на трева.
Маскираше се като лятото.
Плуваше с ято риби.
Предвкусваше неочакваното
и се научи да свири.
Той постоянно чертаеше стълби.
Рисуваше си крила.
Усещах с гърдите си пулса му.
Ваяше чудеса.
Говореше на звездите.
Приспиваше вечерта.
Обичаха го и птиците,
подаряваше им пера.
Той до последно бленуваше стълби,
закачаше ги над пропастта,
и се изкачваше към небето безмълвен,
в любимите си небеса.
Изгубена във тъмната гора,
Алиса се изплаши и проплака.
Бе тръгнала нанякъде сама,
през девет планини, че и оттатък.
Подгонена от сянка – презглава,
видя как люби се луната със небето,
и стегна се в гърдите и една
позната и ужасна болка – в ляво при сърцето.
А сянката след дирите и с вой
люлееше в клонак кошмара нощен.
Подскачайки от всеки храст и клон,
Алиса разтрепери се до кости.
Дали пък този нощен преследвач,
от който бягаше така неистово,
не беше на една Червена Шапчица добър познат,
изгубил се по пътя си улисан.
От него ли я беше лъхнал мраз,
да вземе да му се представи в мрака,
да му признае, че от вълк не я е страх,
тя бяга от една Любов ужасно непозната,
която да я приюти във онзи свят
Алиса не посмя, за съжаление,
и хукна за спасение съвсем сама в нощта,
към своята страна на приключение.
Сега е мъничка като листо,
и е на гости във земя комай жестока.
Объркала е приказката – сто на сто,
Червена Шапчица и вълк живеят тука.
И тъкмо да се предаде съвсем –
отчаяна, сама в гората,
дочу на майка си гласа отвъд съня:
– Алиса, ставай дъще. Той е тука и те чака.
Потопи се целия в очите им,
нека бъдат те за теб пристанища,
във които ще удавяш мъката,
но ще носиш по-голяма – тяхната.
Виж луната, пълна с обещания,
ще те приютят, ще те омаят,
в чужди стихове ще се промъкнат,
с чужди думи ще те приласкаят.
Със наздравици за лудост и за вихри,
с клетви за деца, за дом, за Бога,
за звезди угаснали и ритми,
в отчаянието си крещят, да бъдат твои.
Да възкръснат ялови недрата им,
и изгубените им любови.
На тепсия дават мръкнала зората си,
и на миналото празните утроби.
С кървави уста плътта ти пият,
късат я до болка наранена,
озверели вените прегризват,
стигат до сърцето… Бий тревога!
По ред на номерата моят страх
очакваше достатъчна причина,
да бъде по-безстрашен и корав,
така и не разбра, че ме задмина.
Деветият ми страх сниши глава,
а седмият брутално се изкиска:
– И шестият се криеше така!
– Иди си! Не усещаш ли? Не иска!
Та тя е по-различна и от мен.
Дошло е време вече да си ходим,
на мен ми втръсна да съм като теб.
Не я плаши, не става.
Да отложим!
Излъжи ме,
че не си обичал друга повече от мен.
Как единствено със мене си осъмвал
пред узряващ ден.
Аз ще помълча…
ще помечтая…
няма да ти кажа: „Всичко знам!“
Ще преглътна мъжки, и на края,
ще си тръгна тихо,
без лъжа.
Излъжи за устните,
как жаден само мойте нежно ти си пил.
Нейните – на другите, че си…
Излъжи ме!
Знам…
Лъжи ме пак – и пий!
Аз ще помълча и в този час,
и отново тайно ще мечтая,
че си бил със мене само –
Ти и Аз…
Излъжи ме, че усещам края.
Аз не съм грам причина да изгрява слънцето днес.
Зная, много врати зад гърбът си разпорих до рани.
Сгазих мравките дето живееха в двора ми с труд и със чест.
Всяка истина гръмнах от упор с ръцете си „праведни“.
Шиех черно в черницата и я кастрих преди да роди.
Бяла птица опита да литне в небето над мене,
с камък тежък прицелих се и я гледах с „невинни“ очи,
изравних я с‘земята и пречупих мига и́ без време.
Всяка обич дамгосах нахалост с безмилостен жест.
Често храних надежди с отрова преди да възкръснат.
Посред нощ негодувах над щастливото юлско щурче.
Посивявах безрадно и понякога само тъгувах.
Аз не съм грам причина да изгрява слънцето днес.
Но пък слънцето само за мене не беше обстойна причина,
да повярвам, че раните дето прикривам в света си злочест,
са достойни дори за нощта на една месечина.
Обаждам се, не защото те обичам,
а защото жадувам из теб да се стичам.
Трепериш ли, или телефонът прекъсва?
Усещам те…
Чуй ме, ЕЛА!
Ще те гушна!
Дишаш тежко…
Разнежва ме това стенание…
Обожавам мъжкото в теб заклинание,
обещанието, че в мен безбрежен
ще се потопиш, толкова тих – толкова нежен.
Ти ще тръгнеш тогава, когато óвреме
не се изпием до дъно, аз тебе – ти мене.
