Стефан Дюлгеров

 

Стефан Дюлгеров седна на пейката под големия стар орех, посаден от бащата на жена му преди повече от сто години, измъкна от джоба си последната цигара и се разплака. Мразеше да плаче. Това не бе мъжка работа. Мъжка работа бе да грабнеш лопатата и да овършееш декарите земя под краката си и да ги подчиниш. Безсилие задавяше Стефан Дюлгеров в тая хладна априлска утрин и той се изплю в краката си и изпсува на глас, въпреки, че никой в живота му не го бе чувал да прави това. „Не е мъжка работа да псуваш” – изповядваше като верую пред близките си отвращението си от това нисше деяние, което освен, че бе нелицеприятно, го караше да се срамува, дори само като го чува. И тая омразна тежест в гърлото как презираше. Тежест, която прекършва силата на един мъж и го поваля на земята. Вместо да нарами живота на плещите си и да бърше потно чело в кърпата на главата си, без да превие гръб, тая тежест го правеше да прилича на жена, слаба и безсилна. Гледаше със замъглен поглед земята пред себе си, и й се молеше. Тук, сред тия буци пръст и зреещи семена, Стефан Дюлгеров бе засял най-съкровените си молитви. Нямаше по-висш олтар от тоя, в който един ден щяха да легнат уморените му нозе. Земята щеше да му даде прошка, както той и прощаваше през сушавите години, в които утробата й вехнеше и не раждаше ни стрък. Че кой друг би му простил. Ей в тия буци пръст се бе кръстил Стефан Дюлгеров цял един живот, и само тия буци пръст чуваха молитвите му!

– Дядо, идваш ли? – чу глас откъм външната порта и затътри старите си подшити галоши натам.
– Идвам, Вальо, идвам. Айде, че баба ти чака. Знаеш каква е – Стефан Дюлгеров изхлузи галошите си и ги подритна в страни.

P.S. Следва продължение…

d76c21961608f0881670aa4289eba5802e0a49163785141

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.