Съвсем обикновена притча за изгорената баница

 

Само баницата го помолих да наглежда, докато ида да свърша една друга работа. Изгорил я. Забравил. Отплеснал се. Нали го виждам как се отплесва, докато върви до мен по улиците. В стълб се беше ударил веднъж, кола щеше да го блъсне. Все в друга посока гледа, все нещо странично взема очите му, докато животът го „блъсне” в собствения му капан. Понякога се измарям да го „чакам“, стискам силно ръката му и се моля с очи: „Ела си! Имам нужда от тебе!“. Като се прибрах – мирише цялата къща. Отворих прозорци, врати, вече няколко часа минаха, и чак сега се диша що – годе нормално. Хубаво, изгорил я баницата му с баница, тя ли ще застане между нас! Вече не мирише така лошо, ама вечерта като ни налегна глад – седим пред софрата, гледаме се, гледаме я нея, а то – в устата си да не я сложиш. Горчи, та пушек се вдига. Мигаме, мигаме и си легнахме гладни. Той на една страна, аз на друга.
Като по улиците, когато вървим – уж ме държи за ръка, а все друга посока го тегли.

5d63e3ce41bd89110d272d0cbed9e257

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.