My mini moments

Без име-1 копия

Нощ.
Лежа в тъмното – забила вторачен поглед в тавана и правя разбор на отминалия ден.
Закуска, легла, прахосмукачка, пералня, обяд, работа, търчане с пълни чанти – вечеря…
Уморена…
За час пред компютъра и накрая – дремеща пред телевизора, докато се озова в студеното легло, между хладните чершафи и забия поглед в тавана, озовала се сред поредната нощ в моите мигове от размишления и оценка, за случващите ми се наглед дребни и повтарящи се неща, като боботенето на отминаващ влак „пуф-паф, пуф-паф, ту-ту…“
Хм.
И това ли е…
Потапям се в морето от мисли, в което си позволявам да поплувам само в тези късни среднощни часове, необезпокоявана от : “Какво ще ядем?“, „Къде са ми чорапите?“, „Защо толкова пари си изхарчила за храна!“, „Не можа ли по- малко сол да сложиш на яденето!“, „И днес ли си пускала пералня? Не знаеш да пестиш!“

Ех…
Гледам и блуждая.
Мисля, мисля – мисля…
Или пък да не мисля…
знам ли… ама пусто…
Боли ме гърбът.
Кой ден бяхме днес…
Утре какво ще готвя…
/ядосвам се на себе си…
за това ли толкова много чета, в неистовите си опити да помъдрея
…смях … /
Радиаторът на парното едва издава завук, намален до минимум и като че ли и той ми се надсмива, предвид кризата: „За коя се мислиш ти ма?!“
Добре де, такава съм…
Ръчка ме едно червейче и мира не ми дава.
Аз не съм само майка, жена, домакиня!
Бре да му се невиди, те знаят ли че вътре в мен дреме …
Кралица!
/ Защо се смея… Остави!/
Ама честно Ви казвам – усещам я.
Горда, женствена, нежна, непоколебима, с теменужени очи, мирис на сандал и кадифена топлина – с дълга, разпиляна от лъчи коса, пролетта е нейната стихия, натиснала съединителя на силата си и чака да дойде мигът, в който да го отпусне и да се форсира с пълна газ пред света и най – накрая да изръмжи на всички…
„Хей, аз не съм само същество, което живее незабелязано между Вас и още преди да сте си отворили устите, вече знае какво ще поискате и ще Ви го достави на мига!“

Няма да се ядосвам тази нощ…
Няма да им обяснявам…
Няма пък!
Това са си моите мигове!
Няма да им ги дам! Ще затворя очи и ще се насладя на… тъмнината… тишината…

Умората обаче,  като че ли започва да ми прави номера.
Иска с хитрост и лукавост да ме победи – да ми открадне миговете… моите мигове…

Унасям се…
Тъмнината ме целува.
Болката в гърбът само напомня, че съм тук някъде, но прегърната от сънят,  я усещам все по – далечна и по – далечна.

Ще я пусна сега, а тя – утре ще ме събуди…
защото си ме обича… обича… обича… обичаааа…

……………….

Яяяя..!
Къде съм?
Бягам боса…
Вълнение и неимоверна радост изпълват гърдите ми.
Искам да поема всичкия въздух, да го запомня – да го надишам.
Той ми разказва за свободата, за която съм зажадняла – и ме гали… гали… гали… манна небесна…
Обагрена съм в златни лъчи.
Танцувам влюбена по зелени и тучни поляни, ручей нейне звъни, птици реят се с мен – от любов пияни /че и рима има:) /
Усещам мирис на цветя, светлина, блаженство и покой.
Познато ми е…
познато ми е…

Къпя се в Любов…
Тук съм обичана, тук съм у дома…
– В къщи ли съм???
– Това у дома ли е?
– Има ли някой?
– Ехооооо?

Красиво е.
Светлината ме обгръща и ставам едно с нея.
Дочувам ангелски песни и техните омайни гласове ме понасят върху криле от облаци.
Летя.
Упоена съм в спокойствие и чиста – безусловна любов.
“ У дома, у дома, у дома!“ – ми шепне някакъв глас в сърцето. Потръпвам от екстаз.
Божествен екстаз.
Знаех си, че съм кралица… знаех си…

– Кралица сиии! – повтаря сърцето ми.
– Кралица сиии! – пеят ангелите.
– Кралица сиии! – звъни водата от ручея.

Кралица съм! Нали ви казах?!

– Позволи Си да бъдеш любена, Прекраснице!

Кой ми говори?
– Кой е?

–––––––––––––––––––––––––––
– Мамо, хайде закуската! Закъснявам!!!“ – изкрещява едно тънко гласче в ушите ми – мисля че съм го чувала и преди!

… и каква е тая болка в гърбът ми?!
Какво става за Бога?!
Къде съм?!
Искам да бъда любена!
Искам у дома!
Не ми говорете за закуски!
Искам ангелски песни!
Кой си позволява да ми нарушава спокойствието!

“ Позволи Си да бъдеш любена, Прекраснице! „ – отеква някакъв едва доловим глас в мен…

/Още съм там… още съм у дома /
Ще простя и на болката – тя си ме обича, затова е с мен…
Нова сутрин – нов ден…

– Направи си сам закуска, миличкооо! – мама ще си полежи още малко. Обичам теее!

Невярваща на собствения си глас, се усмихвам пред учудения поглед на синът си.

Днес мисля да Си позволя да бъда любена…

Та нали съм Прекрасница!!!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.