Оттогава…

 

Откакто разбрах, че го има на белия свят, краката ми все натам ме водят.
Карам се с тях…
Наказвам ги! Не им правя кола маска, за да нямат повод да му се показват.
Вървят – вървят, и току кривнат накрая.
Гоня ги с мислите си, крещя над коленете им – сритвам ги изотзад с разумът си.
Нищо…
Пусти опустели!
Все бях чувала, че светът придобива посока, когато откриеш смисъл, но каква е тая мъжка сила, дето ме привлича – като черна дупка и ражда в мен неистови желания да бъда погълната.
Цял живот се надявах светлината да ме вземе, а то – тъмните му очи.
Женско проклятие!
Откакто разбрах, че и той диша въздухът, който дишам и аз,
започнах да дишам по-учестено, за да не изпусна глътката въздух, издишана от него и да я задмина с дълбоко вдишване.
Ровя из облаците прах и се моля да ми се лепне нещо негово –
нещо изпаднало от джоба му, пък било то и грипен щам – приковал го на легло преди мен.
Болест да е – негова да е…
Откакто го срещнах оная вечер под счупената улична лампа,
и в сумракът видях очертанията на ръцете му – ръцете ми изсъхнаха.
Не чувстват, не усещат…
Какво беше това чудо – каква беше тая страшна магия.
Лудите в мен, само за тях ми пилят на главата –
нямало да правят вече поразии, ако тия ръце им погалели главиците.
Пълна лудница!
Като изляза навън им слагам усмирителни ризи, да не ме повлекат натам и да се чудя накъде да гледам от срам.
Лошо е положението обаче в сърцето ми.
Камбана забила, като на Великден – възкресение искало!
Докога ще съм го разпвала на тоя съдбовен кръст,
и ще съм го предавала, като Юда.
Боже, опази!
Доживях…
сърце да не ме слуша…
Откакто знае, че го има – душата ми продъни,
нощите ми оскверни,

дните ми зачерни…

body,lady,legs,being,women,the,moment,6x6-3d38750baaa8191a89cc89ec5db12c5f_h

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.