На раздяла

 

По пътечката тясна, дето свива към нас,
мойта майчица клета ме изпрати в тоз’ час.
Притаена и бледа, до чемшира в страни,
аз видях как безгласно думи тежки реди.

А баща ми, горкият, както винаги строг,
се прекръсти полека и въздъхна: „Живот!“
Даже котките двете днес не мъркаха в хор,
а се свиха безмълвни под големия бор.

Есента някак бавно поприведе глава,
посивя и безрадно се зарови в тъга.
Под стобора приседна със бохча във ръка,
на раздялата тленна, горка, мъжка съдба.

„Майко, татко, ще тръгвам, че денят превали“.
Ах, от бащини клетви тъй се гърлото сви.
Притаена и бледа до чемшира в страни,
мойта майка несретна думи тежки реди.

315725_123351307775206_1794809153_n

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

6  +  3  =