Човекът беше важен срещу мен!

 

Под моя камуфлаж от памтивек,
гладува обич костна, тиха, сляпа,
за да насити оня благ човек,
по-гладен и от мен и сиромаха.

Гладувал дълго, тихо – станал труп,
превърнал се от обич в извинение,
нарамил в култ и Бог, и брат, и дълг,
прегърнал за разпятие съмнения.

Смъртта ме прокълна във онзи ден.
„Кого спаси? – попитах я. – Предателко!”
Човекът беше важен срещу мен!
ЗАВИНАГИ!
ВОВЕКИ!
ОКОНЧАТЕЛНО!

© Feyzullah Tunç

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.