Честит Рожден Ден, Любов!

 

Един важен за сърцето ми мъж,

днес има рожден ден.

Вестник „СТРУМА“, 05 септември 2020

Септември беше обещал

Септември влезе през нощта – заплакаха звездите.

морето силно изкрещя в лицето на вълните.

Една предадена сълза към дъното се втурна,

неволно сякаш вечерта от мъка я прегърна.

 

От уплах кръглата Луна не искаше да гледа,

обърна гръб срещу света, изглеждаше сломена.

Септември беше обещал по тъмно да не взема

душата тъжна на сълза, от лятото родена.

 

Септември беше обещал по тъмно да не идва,

когато с болка Любовта с морето „СБОГОМ“ взема,

когато малката сълза все още се надява –

последен шанс на зарантта, съдбата да й дава.

 

Да може нежно сутринта момчето да прегърне,

и във очите на жена след време да се върне.

Морето да е все така тъй влюбено в’ вълните,

а август да се е заклел във ВЕЧНОСТ на звездите.

От друго време

Седеше точно срещу мен,

и се отразяваше тъгата ми в лицето му.

В кафенето зад нас нещо се случваше,

нещо, което не беше от това време.

Когато любовта гледа през рамото ти –

нещо зад рамото ти, чува нещо недочуто.

„Келнер, сметката!“.

От там – до тъгата

разстоянието е: „Довиждане!“,

и следващото утро се превръща в илюзия.

Въпреки четирите посоки –

сезонът е: киша от есента.

Полудявайки

срещайки тъгата си в очите му –

посоките на света се размиват.

Шептиш за сбогом и хващаш ръката на облака,

и няма никакво значение накъде

щом животът се е събудил днес, забравяйките.

Седеше точно срещу мен,

и се отразяваше тъгата ми в лицето му,

а в сърцето му нещо се случваше,

нещо, което не беше от това време.

Тогава

Само тогава ще те целуна,

само тогава ще те прегърна,

само тогава ще обещая,

тогава, тогава, тогава –

когато спре да е хладно,

когато пътищата са напред,

когато днес не е рано,

когато утре не е късно,

когато очите ме откриват

сред непознати очи,

за да съм жива,

да съм жива,

жива.

Някъде се ражда нежност,

някъде се ражда живот,

някъде се ражда любов.

А аз пия,

пия,

пия

на глътки тъга,

и не мога да скрия –

късно е.

Чуваш ли тишината?

Хладно е,

рано е,

твърде рано,

и толкова късно.

Една закъсняла, неразгадана жена,

може би очаква като теб

да погледне зад света,

а ти да си там, за пръв път навреме.

Само тогава,

само тогава,

тогава…

Любимата ми реклама! Насладете се!

Няма по-невероятно усещане от това да срещнеш човек, който създава красота! Представям Ви реклама от Драго Шолев – голям български режисьор, с невероятно красив ум.


Сайтът на Драго Шолев:
http://www.dragosholev.com/

Пито-платено

Последното „Обичам те!“
ми го дадоха срещу касова бележка.
Последвалата ревизия не уточни липси.
Пито — платено.
Обаче, нѝ беше заситена жаждата — нѝ глада.
Данъци предстоят.
Откъде накъде аджаба, и коя бях аз
да не се вписвам в общия ред.
“ — Тука има закони!“ —
знае явно, негодникът клет!
Кочанът ми е на привършване, ако някой ще ми се обяснява в любов,
последен шанс за сделка.
“ — На мен нищо даром не ми дадоха в този живот!“ —
хлипаше гневно и някаква
тросната лелка.
Не ми казвай „Обичам те!“,
нямам касов бон.
Ще ми направи животът ревизия,
ще бъдат зачислени липси,
и тъй по общия ред,
ще ме осъдят:
„Алчен и дребен човек!“

Оправдание

Най-злокобно нощта заприлича на истина,
и приклекна над стръмната урва,
а отдолу скимтеше с дрезгав плач любовта,
като долна, отритната курва.
Колко подло сънят се изниза на пръсти,
подминавайки ъгъла в тъмното.
Две пресечки надолу скри се в първата къща,
замаскирвайки пътя за връщане.
Гневно лаеше псе
и животът се сви на кълбо, вместо него наострих бодлите си.
Чувах ясно как диша незаспалото зло,
а под урвата стенеше „всичкото“.
Никой вече не спи,
ала никой не ще и да чуе,
как онази скимти,
и залостваха всички пролуки, и пиеха.
А нощта се изплези безизразна горе — на урвата,
и заплю любовта във очи:
“ — И без тебе светът се върти!
Чу ли малка, разглезена курво?!“
Чу ли свят?! Ти не спиш,
не защото голям си и пиеш,
а защото от ляво, тъй свирепо боли,
ала ти не признаваш, и криеш.
Гневно лае вън псе,
без стопанин, без хляб,
без постеля,
даже ТИ не ще спиш тази нощ,
с оправдание, че е неделя.

Той

Той внезапно порасна
и не вярва във мене, признава си.
(по стъклата се стича безгласно разтопеният дъжд).
Мелодрами и рими детински го дразнели,
от любов не се губел —
имал дупе за трудния път.
Проверява дали го разбирам под вежди,
и ме мъмри —
(аз блуждая и треперя от студ),
и отпи от бутилката бира с такава любов (между мене и нея),
че до днес не разбирам как изобщо оказах се тук.
Спрях неволно да дишам,
но четях по ъглите на устните.
Режещ нож във очите му,
гилотира любовта изведнъж.
Бе пораснал наистина,
и предложи ми хапче за нервите
(и отпи със надежда, повтаряйки още веднъж).
Аз се давя без дъх, сред опадали есенни кестени,
ако спра да отдъхна, ще се спре ли Земята за миг…
За да мога да скоча…
Бездиханно погълната в мрака,
да остана на себе си вярна
след него…
— СПРЕТЕ, МОЛЯ ВИ!
АЗ БЯХ ВСЪЩНОСТ ДО ТУК!!!

Маргало

Откакто се помня…

Откакто се помня те чакам,
нарамила всички по-раншни несъстояли се срещи,
с цялата ми непревземаемост,
загубена в норми и странни явления,
да превърнеш в НАЧАЛО, края.
Да накараш мислите ми да спрат да подслушват съмнения,
да ме убедиш, че мечтата СЕ СБЪДВА, без компромис.
Да не зависи от мене материята,
ДА МЕ СПОИШ в себе си, с ОБИЧ.
Откакто се помня те чакам…
Времето да развържеш в косите ми,
всичко да изчезне миг по миг.
Своя ДА БЪДА на себе си, в дланите ти да се търкулна,
да бъдем смешни отстрани…
Недочакан мой, ДОМ И ХОРИЗОНТ!
За всички мои пътища непоети
да си причината,
ЧЕ ОТКАКТО СЕ ПОМНЯ ТЕ ЧАКАМ.

Маргало

Къде е?

Аз, със своята тъпа бездарност,
и за убедителност на всички —
подвързана по азбучен ред и подразбиране,
коварно създавам стихове,
с подозрение за автентичност.
А кадърните кроят седем пъти и чак тогава режат,
душевната им фасада — прилична,
надничам зад нея — невежата,
надничам и не разбирам…
Някакво анархично, настръхващо тъпоумие ме обзема,
докато рухна безсилен, кой знае къде,
и прецакам системата.
Разсадник съм на вторични белези и съмнения,
люпя недоверие и гриза факти.
Аз — със своята тъпа бездарност,
спънато сърцебиене — грам багодарност.
С мътни сенки от миналото,
никакво лично отношение към мечти,
с противоречия хиляди,
без някой да подозира,
деформираният ми характер назъбен,
докато рухне и онемея,
с тревожни симптоми, безмълвно
Ви питам:
“Вие знаете много, къде е?!”
Не искам злокачествено да се блъскам в причината,
частица от общия прах.
Праведни — искам да Ви попитам Вас, знаещите?
“Къде е?!”
Къде е онова седем пъти мерено и
един път само рязано, плът от плътта Ви,
пожълтяло от времето, старомодно изглеждащо
тъй простичко —
ЩАСТИЕ?!
Моят живот — уморен и потен,
на хълма сега почива
до камъка на Сизиф…
дано да знаете отговора,
дано го има…
да разбера накрая, защо съм жив.

Маргало

Любов по време на пандемия

Пакет със семки, плюс диван,

и вече трети филм по-ред.

Ще каже някой:

“Тия двамата съвсем не са “У РЕД!”.

При тая строга изолация,

насред световен ред и глад,

да чоплиш семки с някого,

Е равно на ЛЮБОВЕН СВЯТ!

Е равно на ДА ИМАШ ВСИЧКО!

Сред тоя карантинен свят,

ще каже някой “ТИЯ ЧУПЯТ РЕКОРДА ДА СЕДЯТ У ТЯХ!”

Ще възроптае друг — “Накриво

отива този свят ЯЗЪК,

и вместо да роптаем дружно,

ТЕЗ ДВАМА СЕМКИ СИ ЯДАТ!”.

Пакет със семки, плюс диван

четвърти филм дочаква ред.

Разбира се — АЗ НЯМАМ СРАМ!

Днес имам всичко!

ИМАМ ТЕБ!

Моля Ви, помогнете!

Моля, незабавно изпратете,

заверен с оригинален подпис —

пропуск на небето,

за да ми дойде на гости,

за да не виси самотно навън,

като портрет от минало време,

и да говори с мен само на сън.

Моля ви, помогнете му!

Дартанян

Един Дартанян си поръчвам веднага —

със знак или съвпадение, няма значение.

В момент на прозрение

да се сети за мен преди полунощ,

и да бъде най-правилното решение на всеки въпрос.

В изречение като: “Голямата любов… ” — да пасва идеално.

Да звучи леко в рими, но не тривиално.

Никога да не намери сили да ме отрича,

а да обича, обича, обича, обича.

Да е истински рядък и рядко истински.

Лятото — дори да закъснява,

накрая винаги идва,

а аз умея да чакам —

един Дартанян…

на вятъра.

Преди да заплаче някой за мене…

Трябва да е НЕПОСИЛНО —

гърчав въздух да куцука из гърлото ми пресъхнало.

Трябва да е УДАР ОТ ГРЪМ —

да ми бъде отнето нагло правото да съм единствена.

Трябва да е КРИВА ОРБИТА —

хлапашки риск да ми отвее сянката и късмета.

Трябва да е ЛОПАТА В ГЪРБА —

да ми преливат отрова в кръвообръщението, да стена…

Ако не е непосилно и започна ДА ДИШАМ ЛЕСНО,

ако удърът от гръм, нежно запее: “ЕДИНСТВЕНА” — искрено,

ако ме ПОГАЛЯТ, вместо с крива лопата да ми смажат гръбнака,

а кръвта ми РАЗКЪСА ОКОВИТЕ,

и ПРОГЛЕДНЕ МРАКЪТ……

Аз не съм свикнала да оживявам след катастрофа.

“ — Тая не ми е симпатична!” —ми шептят в ухото.

Ако си наточил брадвата, стърчаща зад гърба ми…

УДАРИ СИЛНО,

да няма после думи!

Ако ще обяснявам, защо в калта се влача и стена —

удари силно, МОЛЯ ТЕ,

преди да заплаче някой за мене…

Моят миг

В мига, във който се споделям с теб —

поемам дъх, за пръв път ставам кротка.

Прохладна утрин, всичко е любов,

обличам най-красивата си рокля.

В мига, във който се споделям с теб

ще ти разказвам нощем страховете си.

Безмълвно откровенното момче,

докато спя, ще ги троши с ръцете си.

Още е рано

Аз те чакам нощи и дни,

във всички лица те търся.

Тъжна съм и така ми личи,

а времето все бърза.

Ти дали като мен,

пресичаш неспокоен —

улици, градове

и търсиш моя поглед.

Премина и днешният ден,

в съня ще те очаквам,

ела реален и седни до мен

и повече не бързай.

Твоя дъх и ръце

и силното ти рамо,

мое, тъмнокосо момче,

още е, още рано.

Моля те, опитай!

Щом паднеш във краката на страха,

а той на шията ти крак постави,

и с цялата си черна суета,

опитва всячески да го намразиш,

наврял си нагло мазното лице в лицето ти,

и ражда злобно мрака,

преди да ослепееш в този ден,

преди да спреш да дишаш и очакваш,

преди да се простиш и предадеш,

отчаян — само ме повикай,

със мисъл, воля и сърце,

опитай, моля те, опитай.

Маргало

Смисъл

Винтовете ми разви

и дъските ми изхлопаха,

щом ме посече с очи,

прехапах се от умора.

И се назъбих в очакване

да изпопадам по пода,

за пръв път душата ми

пред някой седеше гола.

Изплаших се, всичко живо

тръбеше в мене за помощ,

силех се да намерявъв безпорядъка повод,

силех се да открия

смисъл във този час,

смисъл да бъда жива.

Смисълът каза: — АЗ!!!

Маргало

Маргало

Безценно

Аз не измервам любовта с думи,
и с цифри не я измервам.
Виждам я в две очи,
виждащи само мене.
Две очи, слепи за целия свят,
две очи влюбени безпределно,
като дом, като път, като бряг.
Аз не измервам любовта –
нямам време.
Тя живее във мойта душа,
отглеждана –
от ТЕБЕ!

Кажи море, какво ще правиш цяла зима?

Ах, морето…

Моята огромна, съдбовна любов!

И никой, никой няма право да ме ревнува от него, защото това е нещо необяснимо, нещо само мое, и не дължа обяснения никому, как и защо, и кой ме заведе в сърцето на морето, за да се пречистя, точно в мига, в който бях останала без сърце.

Благодаря на всички приятели и любими хора, които ме спасиха през това лято, само те знаят какво и колко им струвах.

Благодаря Ви, че спасихте душата ми! За няколко мига, за няколко дни, за – до живот!

Море, чакай ме и след тази зима…

Моля те!!!

Обичам те!!!

Медитация – представяне

Видеоклипът е направен на тъмно, за да се слуша вечер, когато си почивате.

Тези от Вас, които имат нужда от зрителен контакт, съм сложила снимка.

P.S. Клипът е под снимката

За Вас с цялата ми любов!
Дано Ви докосна!

Моята невинна и рошава младост

Ще Ви разкажа по-натам за моята младост, която всъщност наистина беше по детски чиста и невинна. В мен все още живее онова момиченце от приказките, неспиращо да вярва в принцове, и до мозъка на костите си остана все така старомодно и беззащитно.

За съжаление принцовете отдавна са се видоизменили и се изживяват като „мъже“ – силни, арогантни, водещи въображаеми битки, удряйки по масата „от смелост и мъжество“, пред старомодното момиче в мен, което гледа към вратата и чака принца – добър и благ, който може само да прегръща, да прегръща, да прегръща, да прегръща, да прегръща…

Акварел – продадени

Тези два акварела красят от месеци офиса на английска застрахователна компания.

Изключително съм горда и благодаря на целия екип, който оцени моето творчество!

Кукла „Алекс“

Кукла Алекс вече я гушка една усмихната 13-годишна принцеса, казва, че е нейн талисман и й носи късмет!

Късмет Алекс!

Кукла „Ная“

Любима!

Правих я за една принцеса, която много и се радва в момента!

Щастлива съм да Ви представя Ная в процес на работа.









Кукла „Джиджи“

Джиджи си има собственичка, която редовно го съблича гол и не му връща дрешките, биберона и чорапите 🙂

Оставя го без памперс и го учи да ползва гърне 🙂

Кукла „Бо“

Кукла Бо е бой 🙂 момче, и аз я измайсторих за едно невероятно малко момченце от Индия, което искаше братче, и докато си го получи, обеща да му разказва истории всяка вечер, преди да заспят.

Бо има памперс, защото още се учи да ходи на гърне 🙂
той е бебче и му предстои да опознае света.
В новия си дом се чувства много обичан.
Благодаря на за това на малкия му приятел.
Бо има памперс, защото още се учи да ходи на гърне 🙂
той е бебче и му предстои да опознае света.
В новия си дом се чувства много обичан.
Благодаря на за това на малкия му приятел.
Бо има памперс, защото още се учи да ходи на гърне 🙂
той е бебче и му предстои да опознае света.
В новия си дом се чувства много обичан.
Благодаря на за това на малкия му приятел.

Неа Парамос – Гърция 2017

Морето е най-голямата ми любов!

Всичко останало е след него..

Е, не всичко.

Освен онова, с което обичам да споделям морето – любимите на сърцето ми с любимото море в душата ми.

Това място стана мое.

Един ден, много скоро може да живея там…

2017 и Неа Парамос + Маргало and The LOVE!

До живот!

 

Керванът върви, кучето лае,
за два гроша любовта остаря.
А аз съм ти вярна години,
и те държа за ръка
Аз все тъй те обичам глупашки,
че на коя кучка да те дам,
оная дето скимти и лае,
и за два гроша ще те направи зян.
Не те давам момче проклето!
Псувай ме! Тъмен балкански сноб!
Като ти мине пак ще сме тримата!
Ти, Любовта и аз!
До живот!

Не вървя назад!

 

Едно другарче ме повежда,
с усмивчица ми прави път.
През сажди гледа ме надежда,
а бесовете й пищят.

С любов ме глади по косата
това другарче с поглед благ,
а жителите ни оплакват,
ще кажеш свърши този свят.

Нахлуват в скритите ми тайни,
разголват всеки тъмен кът:
„Надеждата ми черна знае ли,
къде вървим, превила крак!“

Аз шепнешком успокоявам
разтупканото й сърце:
„Това другарче с поглед ярък,
повярвай, ще ни отведе,

сред всичката суетна пепел,
пред погледа на този град,
със своята човешка жажда,
ти само не върви назад!“

 

Няма план за завръщане

 

Няма план за завръщане.
Тук вече е нетърпимо тясно.
Комбинации от мигове,
междувременно не на място.

Голо дърво отсреща,
въпреки, че е лято.
Сякаш ми казва нещо.
„М**** му! Губя някого!“

Имам да плащам грабежи:
очите, целувки, залези.
Той се обича трудно,
и се оказа заем.

Положението – химично:
хормон на щастие – нулев.
Говоря глупости някакви,
а съм нещастно влюбена.

Няма план за завръщане.
Сценарият – без субтитри.
На свръхдоза „НЕГО“ съм
и на бутилка уиски.

Пей сърце!

 

Когато вън крещи без глас луна
и чука по прозорците ти вятърът.
В ъглите диша тежко светлина,
дъждът изтрил е спомена за лятото.

Под нечий прицел щом си точно ти,
а в този миг е важно да живееш,
и молиш се на двете му ръце
да те прегърнат, вместо да се смеят.

Навярно имат нужда от злодей,
когото тази вечер да застрелят.
Какво като умирам – пей сърце!
След тебе светлината ще живее!

Стефка Стефанова, Маргало
Стефка Стефанова, Маргало

Поезията ми

 

Поезията ми мълчи снишила глас
и търси във сърцето ми опора.
Ръцете й треперят, чака знак
в очите на минаващите хора.

Прескача я светът, светът навън
се черпи със пороци и скандали.
От бивша нежност станал сляп и зъл.
– Поезия? Коя пък беше тази?!

Коварството замества гласове,
мълчейки се предаваме взаимно.
Какви ти мъдри думи, стиховѐ?
Каква поезия над тази урва?!

Сърцето ми не може да я спре.
Поезията, с камък на въжето,
отчаяна, превила колене,
надолу гледа, молейки небето.

„О, мила моя, ти къде сега, къде? “,
откъсва стон сърцето и ридае.
„Светът е лош, но ти си ми дете!
Какво ми причиняваш, рожбо, знаеш ли?

За тебе ми е утрешния ден,
аз как да продължа, ако те няма?
По-страшно от това? Че накъде?!
Сърце без думи си е жива рана“.

Поезията ми мълчи снишила глас
и търси във сърцето ми опора.
Очите й разплакани,
а аз, започвам вместо нея да говоря.

 

Дотогава

 

Дотогава нищо нямаше смисъл.
Вятърът беше просто вятър,
морето вода, сърцето мускул.
Дотогава и дните се кълвяха орисани,
и си вадиха очите безумни.
Две чайки в небето летяха,
а то не беше небе, беше стръмно.
Всяка грачеше другата
и я кълнеше до тъмно.
Дотогава бях равна, вятърът беше свидетел,
залудо ми гонеше мислите,
пеейки най-страшната песен.
Но сега, от тогава до днес,
морето пак стана море,
дните нямаха задни помисли,
Земята отново имаше ос,
чайките летяха по двойки,
сякаш родени да бъдат завинаги
момчета и девойки.
А той, той беше до мене,
и аз гледах с неговите очи –
старата картина, но без сълзи.
Нямаше нищо грозно,
единствено красота.
Сърцето започна да бие,
не просто мускул –
ДУША.

Зима

 

Градът е всъщност много по-студен,
откакто заговорихме за зима.
Ноември не умее като мен
да се прикрива с грим, и всичко става сиво.

И всичко е безсмислено след миг.
Две токчета разцепват тишината.
Кварталното кафе, цигарен дим,
горчива глътка, и се срещаш с вятъра.

Градът замръкна още по-студен,
откакто замълчахме за последно.
Една жена, приличаща на мен,
прегърна свойта есен малко нервно.

И сякаш се запъти към сезон,
където есента ще й отива.
Очите ще прегръщат с цвят на дом!
Последната любов ще е КРАСИВАТА!

Най-вероятно

 

Най-вероятно всичко започва,
точно когато заспим.
Той ме понася на дървена лодка,
моят единствен любим.
Най-вероятно нямаме грижи
в тия среднощни реки.
Всичко се случва съвсем наобратно.
Най-вероятно мълчим.
Просто защото съвсем вероятно
нашият свят е честит.
А мисълта да се върнем обратно…
Моля те, нека да спим!

Бременна с’ щастие

 

Аз съм бременна с’ щастие!
Но така не намерих подслон да родя.
В този мачкащ до кръв и до синьо живот,
как живот да му дам и тогаз да умра.
Аз съм бременна с’ щастие
и прехапвам родилните мъки!
Да го нося до гроба
в тая черна и сляпа земя,
о, аз зная, че грешно е,
но да дам на душата му малка отровата
на света от сега, ще ли мога…
ще ли мога да сторя това.
Аз съм бременна с’ щастие,
а не мога със щастие, щастие да родя.

 

 

 

На Коледа

 

На Коледа не искам чудеса!
Не искам да очаквам, да намирам
под грейналата коледна елха подаръци –
аз искам да откривам в очите на обичните до мен,
онази нишка – сгряваща душата,
разбирайки във този светъл ден,
че са щастливи, Боже, както някога…
Останалото – тленна суета!
Останалото просто е спектакъл!
Ръце в ръце и топлещи сърца
да ме посрещнат!
Другото е вятър!

Благоевград

 

 

Прекарах почти една година от живота си в Благоевград, следвайки сърцето си.

Там преживях много и най-различни емоции, прекрасни и не само, но накрая винаги Благоевград побеждава

🙂

11222136_1156037067776892_8815506431740477893_n

11755112_1156037074443558_2016175056865981029_n

11781631_1156037077776891_5354766402425341425_n

11218948_1156037517776847_2880453731432783200_n

11222910_1156037544443511_2694752496240870240_n

11737846_1156037464443519_1325325356796051841_n

11745546_1156037424443523_1804386110434636180_n

11745618_1156037441110188_4405167634727642506_n

Прощавам ти!

 

Аз няма да падна. Обичам калта,
познавам я още от малка.
Баща ми показваше често със власт,
жена ли си – тъпчат те: „Мамка ти!“

Години облизвах от устните кал,
а нощем болеше до фибра.
Но аз се научих, смиря ли се, знам,
един ден калта става глина.

Прощавам ти. Нищо, че силно боли,
аз пак те обичам, повярвай ми.
Когато прощавам светът е красив,
защото го гледам с душата си.

12032100_1065192770160076_8174732227742388193_n

Една слънчева среща с Диди

 

Няма как да не бъда щастлива, когато приятели пътуват километри разстояние за да ме видят и прегърнат.  Вчера беше един от онези изпълнени с обич дни, в които някой просто така, уж случайно идва и ти засвидетелства доверието и обичта си.

Благодаря ти, Диди ! Ти винаги ще имаш специално място в сърцето ми!

12195948_751706591625717_6951251022033449661_n

1610984_751706494959060_638214604325564851_n

12190041_751706538292389_4632632760524032866_n

Хипократова клетва

 

Току-що изгледах репортаж на БНТ, че се подобрявали още повече здравните грижи в града, в който съм в момента, и съм меко казано… няма да кажа бясна, ще използвам думата объркана. Преди 10 дни лежах в болницата тук. Ще спомена само, че нямаха памук, за да ми бият инжекциите. Нямаше дори одеяла. Предложиха ми да ми сложат абокат, да ми прелеят системите, да ми бият инжекциите, да си направя процедурите, след което да се прибирам, а на другия ден отново да идвам в 7 часа сутринта за визитация. Друг е въпросът, че визитацията минаваше чак към 13 часа, а до него момент в отделението присъствие на лекар, трудно биваше забелязвано, при положение, че беше едно от най-кризисните отделения в болницата, където лежат пациенти с мозъчен инсулт и неврологични проблеми. Когато евентуалната визитация станеше факт, тя протичаше по следния начин: лекарят гледаше в тавана, докато сестрата обясняваше състоянието на пациентите в стаята и накрая казваше „Каквото са решили, това да й правят“. Та предполагам всекидневното ми прибиране е било наложително, предвид невъзможността на болницата да издържа пациентите си, най-малкото откъм битов характер. Едва ли имаха възможност да ми дадат одеяло за през нощта, храна, а и защо да не спестят от ток и вода примерно. Аз, разбира се, нямах нищо против. Когато дойде време да ме изпишат в един съботен ден, в отделението липсваха всички лекари. Беше събота, но на мен ми бе казано предния ден да се явя за изписване. След няколко часово чакане в коридора, сестрата ме извика, поиска ми личната карта за да ме чекира, и ми каза да си платя болничния престой, който възлизаше за дните, в които бях лежала там по пътека на здравната каса на еди колко си лева. Отказах. Развика ми се. Това, че съм била осигурена нямало значение. Попитах ги: „Но нали вие ми казахте да не спя тук и да не ползвам базата?“. Оная ми се разкрещя, започна да ме обижда и така… Не ми дадоха епикриза, рецепта – нищо. В момента си седя „излекувана“ вкъщи и не мога да спя по цели нощи от болки. Предполагам, че нямат търпение да ме видят и да ми окажат отново първа помощ. Не знам кой е крив, кой е прав… Като се замисля, че и до пръстови отпечатъци ще опрем, ми се повръща… Искам да спомена и за постъпването ми в болницата: в тежко състояние се замъквам в спешното отделение, излиза дежурната лекарка и ми казва: „Идете на кабинет в поликлиниката!“. След едночасово обикаляне и молби да ме прегледа някои от кабинет на кабинет, поради причина, че денят е понеделник и пред лекарските кабинети е засипано с хора, които не си даваха реда, се връщам отново в спешното, и отново започвам да се извинявам и да се моля, като обяснявам, че се чувствам много зле, лекарката ми отвръща: „Тя ми дошла на крака и била зле! Айде бе!“

P.S. Ще спестя какво й чуха ушите, нищо, че изглеждам нежна и беззащитна, но веднага бях настанена в отделение.

Та това е БНТ! Правете си фалшивите филми, не знам обаче кого залъгвате…

diplom2

 

Маргало и проекта „Manu“

 

Представяме Ви проекта Manu, който има за цел да покаже многообразието от български таланти. Желанието ни е да споделим творчеството на български творци в областта на литературата и визуалните изкуства.

Проектът Manu – ТУК

Краси Танев – фотограф и Маргало в проекта – ТУК

И страницата във фейсбук – ТУК

Маргало в проекта Manu:

11226009_528919227274841_9020189461897487777_n

12063390_528919237274840_6126011441365629016_n

11224859_528919240608173_3438762116901046598_n

Тялото никога не лъже

 

Имате ли въпроси, колебаете ли се за нещо, директно ги отправяйте към него. Пробвах веднъж, затворих очи и му казах: „Ти си тялото нааа Боряна!” и коремът веднага ме преряза, а устните ми се изкривиха нагоре в някакво подобие на усмивка. Когато обаче му казах собственото си име, то козирува и нищо никъде не потрепна. Казвах истината! Та така, имате ли въпроси – отправяйте ги директно към тялото си.

„Искам ли това? Добре ли се чувствам тук? Щастлива/щастлив ли съм сега?” – попитайте го, и на секундата ще усетите някъде в себе си да пулсира отговорът. Няма заблуди, няма илюзии, и ако живеете срещу него, то ще ви „отмъсти”. Е, не точно, но като малко дете ще започне да се тръшка, да се разболява и да ви кара да изоставате по житейския път на дните си, белким чуете, че то не е съгласно с решенията, които вземате или сте взели против себе си, и това е неговия начин да протестира и опонира срещу вас. Рано или късно ще легнете на легло и наистина няма да продължите, или пък ще се замислите и ще промените някои неща около себе си и тогава тялото ви ще е щастливо заедно с вас. С няколко думи – ще сте на единия бряг на реката, ръка за ръка.

За съжаление, убедена съм, че в такива случаи и положителното мислене няма да ви помогне!
Когато вървите против себе си /не знам за простата на мъжете нощно време/, но тялото ще ви алармира на 100%!

Против себе си човек може да върви, но против тялото си – НИКОГА!

 

kalp-hastalığı-650x330

 

 

По-лесно

 

Когато стана НИКАКВА и СИВА,
по-лесно ще ти е да абдикираш.
По-лесно ще се оправдаваш,
че няма на света добра причина,
да правиш „никаквицата” ЗНАЧИМА!

33535642244678991584

Такава ме обичай

 

Такава ме обичай –
имаш само мене.
Във този миг,
във този час –
Сега!
С тъга не ме обличай –
с обвинения.
Прощавай ми,
единствен Ти
в света.
Защото те обичам
съм различна.
Във този свят,
на таз Земя –
Во Век!
Целувай и прегръщай
безнадеждно.
Боли те,
но без мене –
няма Теб!

emily-johnson-photography-best-wisconsin-wedding-photographer-end-of-night-pictures-bride-groom-street-city-lights-winter-downtown-milwaukee-athletic-club-980x390

За където пътувах

 

Вече бях там, където исках да бъда.
Тази част от живота си наричам Съдба!
В песъчинката малка се побира Всемира,
а дъждът се налива в лоза.
Не ми се иска да съм другаде – вече не!
Сега ще си кажете: „Луда!“,
но пред мен е повярвайте синьо небе,
и съм Там, за където пътувах.

How-Having-a-Child-Is-Teaching-Me-To-Love-Myself

Двата кръста ти искам!

 

Ех, силно момиче! На 20, на 40, на 62!
Не ти ли преля от обичане,
не се ли прегърби от мъже?!
От пожълтели пердета и делници
не ти ли присядат лъжите,
и всички препили тръпки,
и все да те плашат, и все да те дебнат,
пияни човешки постъпки.
Ех, силно момиче! С бумтящи в очите огньове,
с два кръста в гърдите,
с дузина разцъфнали дворове.
Посяло децата си в химни към Бога, и пяло.
Копняло да диша.
Незнайно, но как, оцеляло.
Наричам ти стих! Ей този, и сядам до тебе!
Не ти се говори, аз знам – ще мълчим,
и на мен ми е време…
От притчи и песни, от стихове – побелях.
Двата кръста ти искам!
Ти от днес ще живееш без тях!

4541577494_a9dcc7f5b3_o

Правото да те имам

Всички жени, пропълзявали някога в дните ти,
се молят, да не те мога.
Молят се, да те боли.
Да те боли точно от мене, да те ранявам точно аз.
Всички жени, махали зад завоя на времето, за да ги видиш –
сега са на крак.
Сега са на крак и веят байраци.
Сега палят огньове и развяват безбожно коси.
Всички жени, пропълзявали някога в дните ти –
показно правят жертви и обявяват войни.
Предполагам, че са самотни – порцеланови някак и пясъчни.
Под греховната крива на мрака –
шият байраци и чакат.
Всички жени, пропълзявали някога в дните ти –
не предполагат, че точно аз, че точно на мен в живота си,
даде права за това:
да те боли точно от мене, да те ранявам точно аз;
да ти родя дете от стихове, да го кръстя на тях.
Аз трябва да се засрамя, ти – да спреш да ме гледаш с очи,
но животът е толкова кратък…
Целуни ме, Любов!
Да мълчим.

Маргало

Дзвер

 

Гуркия идийот са улюбил у мене.
Пък ас куга била съм вярна, ич ни знам.
То даже нощем дукът спъ съм ду кулене
у локви, върлям къч и мажа с кал.

На сляпата ниделя съм рудена.
Ужасна – нивъспитана жина.
Тя даже майка ми виднъш на мене
ми речи: „Ша съ утрикъ!

Брех! Ти си дъще, тъй пруклета,
чи, олам, нервите ми изпили.
С баща ти, зорлем, толкус деня
са дърлями сакън, с куси!“

Ох, казвам ви, гурко на тия,
които са улюбят у мен.
Жина съм убава, ни крия,
ма вътрешну съм дзвер гулем.

Угода няма. Ни кулай
намира ми са у тос живот.
Идин на ими Никулай,
ма проба да ма прумини. Той прос!

Уцъкли си учите бясну и вика:
„Ша та вкарам у ред!
Жина си казвам ти, ужасна,
ма ас съм улюбен! Чий пуйет!

Ни мой така да та испусна.
Чи ас куга съм дал фира.
Ша та утупам, ша та лъсна,
пък белким станиш и жина!“

Ох, Боже мой, какъв муй зора!
То и ас съм зла, ама личи.
Ни млъквам да са пуля, ора,
и всеки знай: „Тъс как крищи!“

Сига, сакън – тос улюбен у мене.
Ма божкеее, улюбен ду захлас.
Како ли ша ма прави, леле,
съ чуда и надавам глас.

Па той идин такъс, васпитан.
Ни тропа с крак – па и мълчи!
Исказва са куга гу питам,
и гледа ма саде у учи.

Сидъ и мисла, пак сидъ.
Пуйното времи сафирясвам!
Тос има лози и асми!
Ша иска да купая – ясну!

То ут далеку му личи!
Таквис кът негу ги пузнавам.
Дукарва на чувек – мълчи,
пудере ша излези дявул.

Ни знам како ми стана, ей!
Дан мислити, чи ми и лесну.
„Виж ко – съ дзверя – чуй дубре!
Ша та убивам, туй и чесну!

Ина съм си на мен! Мчи да!
Субственуръчну та изкормвам!“
Па он ма фана за уста,
и ма цилуна невъзможну.

Брех, стана тя ина биля!
Куга испуснах гу ут поглед!
Цилуна ма така у уста,
сига съм негувата кобра.

Въпрос на чест било тува –
да ма убича, да цилува,
па аз да съскам. Ама на,
чувека са указа убав!

women-on-their-period-pictures-i4

За лъжите, свързани с поетите

 

1. Поезията не е труд, тя е призвание.
2. Поезията е между другото. Свърши си работата, после никой не ти пречи да си пишеш.
3. Поезията не се плаща, защото няма тираж.
4. И на Запад е така.
5. Държавата не е длъжна да се грижи за поезията.
6. Никой не се интересува от поезия, следователно, вършим ти благодеяние като те пускаме, следователно ще ти плащаме колкото си искаме и когато на нас ни е удобно.
7. Невъзможно е човек да бъде професионален поет.

1. Това е един от най-гнусните аргументи. Под предлог, че си Призван, ти отнемат правото на труд. Никъде не се плаща за Призвание. Плаща се за труд. Няма значение дали трудът е симулиран, или не. В постмодерните общества симулацията и спекулацията не са по-малко труд. Ах, но има и поетично призвание! Това не е труд.
Не сте ли чували как Шефът, като пийне една чашка, понякога споделя:“ Знаете ли, и аз на младини пишех стихове!“ Демек, надживели сме ги тези Удоволствия.
Заместват хляба с комплименти. За стихотворение ми плащат стотинки, понеже съм бил Призван. Дайте си ми парите, комплиментите от мен. Вие сте Призваните!
Отнемат ли ти труда, ти си вън от обществото. Казано с езика на Платон – прогонен си от Държавата. Впрочем, това е единственият сбъднат идеал на античните. В новите държави поетът е боклук. В модерната държава, поетът е боклук, тъй като не се вписва в Знака на труда (и капитала). В постмодерната държава, поетът пак е боклук
Чиновниците смятат, че когато поетът твори, той полага не повече от труд, отколкото ако болният има халюцинации. Но болният поне го хранят в психиатрията, докато поетите не ги хранят. Те не са просто болни хора. Те са болни кучета. Роби.

2. Поезията е между другото. Никой не ти пречи да си пишеш.
Е, това ако не е третиране на идиоти. Щом поезията е между другото, тя е Любителство. Хоби. Един вид налудно удоволствие. Прост пример: Поетът Златомир Златанов продава вестници в квартал „Младост“ 3. Това е Труд. После се връща и обзет от жаждата за удоволствия, сяда и написва стихотворението „Чедата на България“. Не, той не се труди. Забавлява се. Същият кефлък е обзел и поетът Кирил Борисов. Той току що си е намерил работа за нощен пазач. Току що се е върнал от смяната. Някъде към пет часа сутринта. Подпрян е от жаждата за удоволствия и сяда да се кефи с осмостишията за мъртвия си син. Ей така, между другото. Каприз. Създава най-бащината книга в българската поезия – никой баща не е разговарял с мъртвия си син така, както Кирил Борисов е разговарял. Но ето го и Иван Цанев, баща на три деца, който се прибира от Работата си за сто лева. Отваря вратата, хвърля ананасите, пържолите, тортите, марковото уиски и новите рокли за дъщерите си на едно кресло, след което сяда да се Забавлява с пчели, щурци и черешови води, та на всичкото отгоре и с Междустишия. Точно така, нали поезията е между другото?

3. Какво като положението с поетите е такова – и на Запад е така! Или както една приятелка, току-що завърнала се от Франция, каза: “ И в Париж е така!“
Край. Щом на Запад е така, то и в България трябва да е така. Понеже на Запад всичко е правилно. А щом Всичко е правилно, така и Трябва. Не му е тук мястото да показваме, че на Запад не е съвсем Така. Вярно е, че в повечето страни на Запада имат същата варварска склонност да не признават поезията за Законен труд. Но поне са създали множество Околни механизми за поощряване на поетичното Удоволствие и Оцеляване на поетите. И вместо този опит да се проучи и незабавно да се внедри, взема се като пример само онова, което е удобно на българските чиновници.
Има много области, в които Запада е за пример, но има и области, в които Запада трябва да се срамува. Защото има много примери от Света (а не от шепата, наречена Запад), в които трудът на поетите е признат. Но ние често пъти вземаме за свой пример онова, от което Запада трябва да се срамува, под безумния предлог, че там Всичко е наред, че там няма проблеми.
Тази пейзанщина охотно се възприема от българските чиновници. От секретарката до министъра. В продължение вече на 12 години. А същите тези чиновници много рядко се замислят, че изобщо не биха били търпени на Запад, поради това, че са Лоши бюрократи и некадърни и бездушни чиновници. И тези, от които – заради корупция и бездушие – целият Запад се смущава, седнали да дават примери със Запада. Тези от примерите, които им отърват, разбира се. И на кого ги дават? Дават ги на световни поети като Христо Фотев, като Иван Цанев, като Златомир Златанов и на първо место – на безработният от 12 години Иван Методиев, човек без осигуровки, човек на сивата икономика, антисоциален тип. Ако случайно се разболее, добре че е химик, ще се самолекува. Ако случайно остарее, ще търси манната небесна, тъй като за никаква пенсия на този Боклук не може да става дума.

4. Как смееш да се Самоопределяш като поет! Остави Другите да говорят и да Преценяват. Бъди скромен!
Кои Други бе, тиквеник такъв! Аз да не съм чиновник като теб, че да ме Оценяват и Избират, и Назначават по конкуси и по комисии. И то баш такива като тебе – черва с вратовръзки. С какво ще ме Сравняваш, та да ме Оценяваш. Че на мен целият ми живот е в поезията. Целият ми глад. Че аз съм избрал глада за Гордост на призванието и на народа си. Че цялата поезия, цялото Слово на този народ е поезия на глада. Че аз я Живея тази гордост, това слово; не ме гледай, че отвреме-навреме, за Удоволствие и Римувам. Стихът умира в повторението на римата, но същото това повторение доказва, че сме преживели още една секунда. Че сме живи.

5. Видял ли си ти как гладен баща преглъща на Сухо, докато гледа как детето му яде последния залък? Видял ли си ти какъв зверски глад има на повърхността на очите му, а как отвътре, от дълбокото извира Гордостта. Великата гордост на Нищото, че е намерило кора хляб за Бъдещето, за Детето? Те ти Текст, те ти Подтекст. Дай си ми парите за този занаят! Дай си ми парите, Писарушке на законите!
Ами че какво, казва писарушката, то и моите деца са Гладни. Лъжеш, гадно копеле! Ти си в Таблицата. На тебе ти Плащат. И ти плащат за Нищо – за да Положиш един подпис върху хартията, да позволиш и на този бакалин да си направи магазинчето. Плати ми за подписа, който слагам върху небето! Млък, пачавро! Млък, че в България никога не е имало писарушки-терористи, но поети-терористи колкото искаш. Чудно защо. На кол ще те побия. Ще повикам Ботев, та ти пререже глъкляна, с на-двето на сабята. Ботевата сабя, глупако, не е надве строшена, както си чупиш кръста пред Шефа, а е в на-двето строшена, в Средата на сабята, в бой строшена. Ще повикам Вапцаров, да ти гръмне влакчето за морето. Ще видите вие, какво е поетичен тероризъм, господа! В България има над 150 хиляди поети. 150 хиляди роби, чийто труд не е признат. Ще видите вие, ченгенца и писарушки, какво е тероризъм.
Но добрият баща, както опитният стихоплетец, ще Надроби залъка на по-малко залчета, та да са Повече. Та по-дълго да дъвче детето му Едно и същото. По-дълго да дъвчат тези деца българския Сух и Твърд език. Пък и нещо ще Измисли добрият баща, та да Залъже пустото детенце. Това е да си поет в България. Да го залъжеш това детенце да гризне от сухия залък, та да не вземе да умре или да Избяга.
Разбра ли сега какво е ритмиката? Плати си ми парите за този Занаят.
БЪлгарският език затова е твЪрд език, че от сухи гЪрла е произлязЪл и от твЪрдото „Ъ“ на прерязани гЪрла, дето гЪРгорЬЪт през цепките е произлязЪл. БългаринЪт с това е велик, че даде едно Ъ на световната история. Целият ми глад. Че аз съм избрал глада за Гордост на призванието си и на народа си. Че аз я Живея тази гордост, не ме гледай, че отвреме-навреме, за Удоволствие и Римувам. Стихът умира в повторението на римата, но същото това повторение доказва, че сме Пре-живели още една секунда. Че сме живи. Че на мен дори тялото ми е такова, че никой не се очудва, че съм поет. Че на мен дори младо-Ликостта ми е такава. Че аз познавам поезията като мъка и Труд, а ти ми внушаваш, че тя е Удоволствие и Хоби. Нито ти, нито Президента можете да ме оценявате и преценявате. Вашата преценка е – харесвам, не харесвам; сякаш ядете пасти. Е, аз съм от онези гении, дето не се Харесват. Нали преди малко твърдеше, че съм Призван. Как тогава ти, платеният, но непризваният ще ме преценяваш мен – неплатеният и по твои твърдения призваният? Значи, когато трябва да ми отнемеш правото на биологично съществуване, оказва се, че съм Призван. А когато трябва да Плащаш, оказва се, че съм нескромен. Прочее как ще Докажеш, че не съм гениален? По кои конкурсни Критерии? Нали поезията беше нещо Между Другото, нали тя не е труд? Така, че гениалното е между другото. Ако ти стиска, кажи и ти на висок глас че си гениален.
Защо не го кажеш? Къде ти е на теб подписа в това българско небе? Подписваш се в присъствената книга и дръзваш да говориш за небесни неща. Как смееш да преценяваш небесното, като твърдиш, че не съм гениален? На всичкото отгоре, геният Геров беше написал следното двустишие: „Всеки човек е гениален/ по някакъв свой начин.“ Но имай смелостта да кажеш още и че те Убиват гадно и системно. От призивите за Скромност, за да не си надига роба главата и Винаги да е готов да бъде Оплют. Пенчо Славейков навремето не можа да го разбере. Скрит негов идеал беше Напевността, като символ на Изтръгването, на Модерността. Целият ми глад. Че аз съм избрал глада за Гордост на призванието си и на народа си. Че аз я Живея тази гордост, не ме гледай, че отвреме-навреме, за Удоволствие и Римувам. Стихът умира в повторението на римата, но същото това повторение доказва, че сме Пре-живели още една секунда. Че сме живи. Че на мен дори тялото ми е такова, че никой не се очудва, че съм поет. Че на мен дори младо-Ликостта ми е такава. Че аз познавам поезията кто мъка и Труд, а ти ми внушаваш, че тя е Удоволствие и Хоби. Нито ти, нито Президента можете да ме оценявате и преценявате. Вашата преценка е – харесвам, не харесвам; сякаш ядете пасти. Е, аз съм от онези гении, дето не се Харесват. Нали преди малко твърдеше, че съм Призван. Как тогава ти, платеният, но непризваният ще ме преценяваш мен – неплатеният и по твои твърдения призваният? Значи, когато трябва да ми отнемеш правото на биологично съществуване, оказва се, че съм Призван. А когато трябва да Плащаш, оказва се, че съм нескромен. Прочее как ще Докажеш, че не съм гениален? По кои конкурсни Критерии? Нали поезията беше нещо Между Другото, нали тя не е труд? Така, че гениалното е между другото. Ако ти стиска, кажи и ти на висок глас че си гениален. Защо не го кажеш? Къде ти е н теб подписа в това българско небе? Подписваш се в присъствената книга и дръзваш да говориш за небесни неща. Как смееш да преценяваш небесното, като твърдиш, че не съм гениален? На всичкото отгоре, геният Геров беше написал следното двустишие: „Всеки човек е гениален/ по някакъв свой начин.“ но имай смелостта да кажеш още и че те Убиват гадно и системно. От призивите за Скромност, за да не си надига робът главата и Винаги да е готов да бъде Оплют, но не заради самата модерност, както твърдят, Затова се опита да Омекоти езика с „во“ и „со“, вместо с „във“ и „със“. Че на мен дори тялото ми е такова, че никой не се очудва, че съм поет. Че на мен дори младо-Ликостта ми е такава. Че аз познавам поезията кто мъка и Труд, а ти ми внушаваш, че тя е Удоволствие и Хоби. Нито ти, нито Президента можете да ме оценявате и преценявате. Вашата преценка е – харесвам, не харесвам; сякаш ядете пасти. Е, аз съм от онези гении, дето не се Харесват. Нали преди малко твърдеше, че съм Призван. Как тогава ти, платеният, но непризваният ще ме преценяваш мен – неплатеният и по твои твърдения призваният? Значи, когато трябва да ми отнемеш правото на биологично съществуване, оказва се, че съм Призван. А когато трябва да Плащаш, оказва се, че съм нескромен. Прочее как ще Докажеш, че не съм гениален? По кои конкурсни Критерии? Нали поезията беше нещо Между Другото, нали тя не е труд? Така, че гениалното е между другото. Ако ти стиска, кажи и ти на висок глас че си гениален. Защо не го кажеш? Къде ти е на теб подписа в това българско небе? Подписваш се в присъствената книга и дръзваш да говориш за небесни неща. Как смееш да преценяваш небесното, като твърдиш, че не съм гениален? На всичкото отгоре, геният Геров беше написал следното двустишие: „Всеки човек е гениален/ по някакъв свой начин.“ но имай смелостта да кажеш още и че те Убиват гадно и системно. От призивите за Скромност, за да не си надига роба главата и Винаги да е готов да бъде ОплютС какво ще сравниш ти най-гениалното у българина- това, че Въпреки всичко е жив! Че да не мислиш, че ще ти търся комисия от трима души, та да Обективизирам гениалността на Геров? Да не би случайно да си мислиш, че ще питам Апелативният или Конституционният съд дали Геров е гениален? Но без съмнение, Геров е просто гениален, но не и Узаконен. Не е Преценим. Той дори не е Вероятен. Точно поради тази причина свърши в старческия дом със счупен крак. Да не би случайно да си въобразяваш, че геният е нещо Обективно, че в Бог има нещо Обективно?
Значи, когато твърдя, че съм гениален, съм Нескроен и Луд. А когато ти твърдиш, че не съм гениален, си Скромен и Обективен. Хайде де! Как смееш, ти чиновниче, което по цял ден се кланя, да Преценваш? Когато твърдя, че съм гениален, аз съм обикновен луд. Но когато ти твърдиш, че не съм гениален, ти си Платен, Гаден луд за пенсия. И в скоби казано, точно затова ти плащат Целият ми глад. Че аз съм избрал глада за Гордост на призванието си и на народа си. Че аз я Живея тази гордост, не ме гледай, че отвреме-навреме, за Удоволствие и Римувам. Стихът умира в повторението на римата, но същото това повторение доказва, че сме Пре-живели още една секунда. Че сме живи. Че на мен дори тялото ми е такова, че никой не се очудва, че съм поет. Че на мен дори младо-Ликостта ми е такава. Че аз познавам поезията като мъка и Труд, а ти ми внушаваш, че тя е Удоволствие и Хоби. Нито ти, нито Президента можете да ме оценявате и преценявате. Вашата преценка е – харесвам, не харесвам; сякаш ядете пасти. Е, аз съм от онези гении, дето не се Харесват. Нали преди малко твърдеше, че съм Призван. Как тогава ти, платеният, но непризваният ще ме преценяваш мен – неплатеният и по твои твърдения призваният? Значи, когато трябва да ми отнемеш правото на биологично съществуване, оказва се, че съм Призван. А когато трябва да Плащаш, оказва се, че съм нескромен. Прочее как ще Докажеш, че не съм гениален? По кои конкурсни Критерии? Нали поезията беше нещо Между Другото, нали тя не е труд? Така, че гениалното е между другото. Ако ти стиска, кажи и ти на висок глас че си гениален. Защо не го кажеш? Къде ти е на теб подписа в това българско небе? Подписваш се в присъствената книга и дръзваш да говориш за небесни неща. Как смееш да преценяваш небесното, като твърдиш, че не съм гениален? На всичкото отгоре, геният Геров беше написал следното двустишие: „Всеки човек е гениален/ по някакъв свой начин.“ но имай смелостта да кажеш още и че те Убиват гадно и системно. От призивите за Скромност, за да не си надига роба главата и Винаги да е готов да бъде Оплют да Смазваш гения и да утвърждаваш поседствеността.
Ах, видите ли, този чиновник не ме бил признавал за гениален. Не ме Награждава. Дори хиляда чиновници ми отричат гениалността. Дори милион. Дори легион чиновници. Е, че какво ме интересуват мен напъните на легион тъпаци и хрантутници? Но те искат мен да ме изкарат хрантутника. Аз, който пиша по Призвание (според тях), и за Удоволствие (пак според тях). Всичко е подчинено на законите на пазара. Поезията просто не се Котира, понеже не я Купуват.
Хайде де! Всичко ли в (постмодерната) и който не взимам нито лев за това, трябва още да бъда убеждаван,
Каквото каже Публиката, това е.
При това, забележително – те се напъват да ме оценяват, за да не ми платят Труда на поет. Трудът поезия не фигурира в нито една Таблица. В таблиците, няма Труд поезия. Вместо това се лансират чиновническите представи, че поезията видите ли била Призвание. Че тя била нещо Между Другото. Дето се вика и един чиновник ще ти Напише стихотворенията, стига да има Време и Желание. Само че поезията не се Пише, тя се Издишва. Толкова обикновено нещо – дишане. Някой някому да е плащал дишането?
Те ми казват – стой си на мястото, бъди Скромен! Т. е. те ми казват – стой по-далеч от Касата! Ние сме тези, които преценяваме! А те, скромните, почтените, гълтат от тази каса като скотове – и няма, и няма насищане.

Интервю на писателя Иван Методиев Маринов пред списание „Факел”, за силата и борбеността, която трябва да притежава един поет в днешно време. 

pegazus-irodalmi-alkotopalyazat_103984

 

Честит празник! от Иван

 

 

Честит празник, мила!

Ти също си „виновна“ – да ни има!

Не мога да ти посветя, стих 🙂

нито клип 🙂

Само сърце…

Живот…

Мечти…

ЛЮБОВ!

ОБИЧАМ ТЕ!

Написа: Иван Лалев

IMG_4186

Човекът беше важен срещу мен!

 

Под моя камуфлаж от памтивек,
гладува обич костна, тиха, сляпа,
за да насити оня благ човек,
по-гладен и от мен и сиромаха.

Гладувал дълго, тихо – станал труп,
превърнал се от обич в извинение,
нарамил в култ и Бог, и брат, и дълг,
прегърнал за разпятие съмнения.

Смъртта ме прокълна във онзи ден.
„Кого спаси? – попитах я. – Предателко!”
Човекът беше важен срещу мен!
ЗАВИНАГИ!
ВОВЕКИ!
ОКОНЧАТЕЛНО!

© Feyzullah Tunç

Не ща да знам…

 

Не ща да знам къде със любовта
зачевали деца, и сте мечтали.
От кой бакалин вземал си солта,
пердетата във хола. Как те гали.

Какво „до вечност“ си и́ обещал.
Червени, руси, черни ли, косите и́ са.
Във скута и́ намирал ли си храм,
мирясвал ли си в устните и́ скитайки.

Опитвал ли си да напишеш стих,
в чаршафите след нейните извивки,
страхувайки се – няма да си жив,
заспиш ли преди нея във завивките.

Възкръсвал ли си сутринта със вик,
пo-свят от всички божии завети.
От тази чаша тя ли също пи,
в която си налял на мене…
С цветето.

2 (2)

 

Щастлив!

 

Преди да ме повика бе ме имал,
не знам къде и как ме е видял,
но даже подозирах, че и́ името ми,
преди да ме дочака е познал.

Измислил всичко – бъдещето, спомените.
Пришил крила на бесния ми нрав.
Отворил с ключ вратите на сезоните,
да мога да беснея първа в тях.

Заоблил всички ъгли на мечтите,
засял ми музи, за да цъфна в стих.
Сега ме сътворява със очите си,
и се побира в думата ЩАСТЛИВ!

10665165_1019383961442204_7700277205390950723_n

При положение, че…

 

Нечовешко е Боже, да съм човешки обикновена!
При положение, че си създал света!
При положение, че съществувам под носа ти!
При положение – Любовта!
При положение – равен със равен,
/ макар да не ми е дадено по живот /,
задавам ти два въпроса ребром:
Какво означава, че сме ЕДНО?
При положение, че съм долу – и ходя,
а ти си някъде горе – явно летиш.
Предвид обстоятелствата те моля, кажи ми:
Докога ще мълчиш?

blue_life____by_gnato

Поема

 

На мен ми беше рано да се влюбя,
до степен на наивност правех грешки.
Колосвах си небето с пеперуди,
подготвях всичко – срещата ни, свещите.

За него беше късно да се влюбва,
играел хищних, дебнещ своя дивеч.
С такива като мене се надувал,
такива като мене правел смешни.

На мен ми беше рано да се влюбя,
на него – да се влюби точно в мен,
но приказката станала порочна –
ловецът се оказа уловен.

P.S. А може би приказката не е завършила така, може би ето ТАКА

0edaa9d5f0db0808db7ec5a120c91357_L

На изток от Рая

 

На мен ми беше рано да се влюбя,
везната ми отчиташе погрешно.
Все още вярвах в принцове и приказки,
до степен да не вярвам в нищо грешно.

За него беше късно да се влюбва,
пласира ме престъпно, като кражба.
Погледна ме с безизразно неслучване,
увисна с нещо смугло, че съм важна.

Оказа се маскиран, като дом.
Юдейски Ирод, проповядващ святост.
Ромео, молещ за любов,
а всъщност зима, със лице на лято.

На мен ми беше рано да се влюбя,
но явно време бе за взрив в сърцето ми,
дотам, че взех да вярвам в пеперудите,
във малките неща и във поетите.

Дотам, че нямам сили да линчувам.
Дотам, че засадих две вишни в двора.
Дотам, че мога и сама да се бичувам.
Защо да ме бичуват разни хора?

P.S. Или пък не, може би са се влюбили, като тези ТУК

528327_3792180779291_1430181403_n

Захаросани ябълки

 

candied-apples-550px

Както писах на страница си във фейсбук тази сутрин, събудих се с мисъл за захаросани ябълки на клечка и оттогава не мога да спра да мисля за тях.

Напомнят ми за детството и панаирите на село, когато дядо ме водеше в центъра и ми купуваше захаросани ябълки от натруфените до горе с лакомства и играчки сергии, докато гостите вече се събираха вкъщи при баба, която пържеше камари с кюфтета и разни други лакомства, а топлият селски хляб вдигаше пара до Бога. С дядо се прибирахме след няколко обиколки по въжените въртележки, картонено пищящо коте, което като го стиснеш издава смъртоносно опасни звуци, мъничко бинокълче, през което се виждаха куп цветни стъкълца, докато го въртиш измежду пръстите си, и разбира се – в изцапаните ми до червено от ябълките ръце и уста, най-огромният сладък розов памук на света, който лапах с наслада и благоговение, все едно е едничкият смисъл на живота ми. Но то си беше така. Селски хляб, ябълки и захаросан памук, петте куки на баба, терлиците, елечето на шарени квадратчета, филията с олио и червен пипер. Смисъл, та дрънка! Ех…

Разрових се и намерих рецепта, не съм я правила, но ще опитам. Явно есента ме разнежва. Ако някой има опитност и изпробвана своя рецепта бих се радвала да сподели.

Необходими продукти:

300-400 г захар
10 червени ябълки
няколко капки оцет

Начин на приготвяне:
1
Захарта се разтваря в около 300 мл вода (трябва да „плува“ във водата). Загрява се на бавен огън, за предпочитане в меден съд. Когато захарта започне да се разтваря, се прибавят няколко капки оцет.
2
Ябълките се забождат на шишче и се потапят в сместа. Подреждат се в намазнен с олио съд, за да не залепнат.

3
Съвет: За да се провери дали сместа е готова, няколко капки от нея се капват в студена вода. Ако се чуе пукане, това означава, че захарта е започнала да се „събира“.

image

Женска му работа

 

Вятърът е виновен, че съм ти бясна.
Слънцето, дето цял ден се крие.
Червилото, което си купих с аванса,
ъгълът, преди да завие.
Бримката на чорапа ми,
клюкарките пред блока.
Прогнозата на Чолаков по „БТВ”
и няколко идиота.
Оня, който целуваше онази,
козирката над входа.
Свекървата и баща ти,
числеността на народа.
Вятърът е виновен, че съм ти бясна,
синята риза с райета.
Струва ти се опасно?
Я пак мисли, рожбо клета!

mulheres-2-thumb-800x800-118449

 

Рей Бредбъри „Вино от глухарчета“

 

Рей Бредбъри – Вино от глухарчета – ФАЙЛ ЗА ТЕГЛЕНЕ

Любовно писмо до едно детство…

Лятото на 1928-а е златно време за едно подрастващо момче. Лято на ябълкови дръвчета, окосени ливади и нови гуменки; на бране на глухарчета и на преяждане с вкусните гозби на баба; време на скърби и чудеса, на златни пчели. Магично лято, през което времето сякаш е спряло в живота на дванайсетгодишния Дъглас Споулдинг – запечатано от несравнимия Рей Бредбъри.
Върнете се с майстора Рей Бредбъри там, където е вечният дом на сърцето, във времето на сбогуване и недоловима, изумителна промяна, където силният вкус на „Вино от глухарчета“ остава по езика като лелеян спомен…

Рей Бредбъри е сред най-известните писатели на съвремието. Някои от най-популярните му произведения са „451 градуса по Фаренхайт“, „Марсиански хроники“, „Вино от глухарчета“. Писал е за театъра и за киното, негов е сценарият за превърналата се в класика екранизация по „Моби Дик“ на режисьора Джон Хюстън. Номиниран е за наградата „Оскар“. Адаптирал е шейсет и пет от своите разкази за телевизионната поредица „Театърът на Рей Бредбъри“. Има награда „Еми“ за телевизионната си пиеса „Дървото на вси светии“. През 2000 г. Рей Бредбъри е удостоен от Националната фондация за книги с медал за изключителни заслуги към американската книжовност.

„Бредбъри има своеобразен стил, на който мнозина са подражавали, но който никой не е успял да имитира.“
Портлънд Орегониън

„Няма по-опростен, но и по-задълбочен стил от този на Бредбъри. От най-обикновени думи той твори образи и настроения, които остават завинаги у неговите читатели.“
Сан Франсиско Кроникъл

Източник

Източник на файла

1795.1000

 

„Любов“ Елиф Шафак

 

Любов на Елиф Шафак – ФАЙЛ ЗА ТЕГЛЕНЕ

Това не е притча за суфизма и исляма.
Това е книга за свободата да търсиш своя Бог.

Това не е разказ за средновековния поет Руми и дервиша Шамс.
Това е книга за мъката да откриеш път към себе си.

Това не е съвременната история за романтичната връзка между американка и шотландец.
Това е книга за радостта да намериш път към другия.

Това не е любовен роман.
Това е книга за любовта.

Елиф Шафак пише „Любов“ в продължение на 15 години и половина. Увлечена по суфизма още като студентка, авторката е вдъхновена от историята на странстващия дервиш Шамс от Тебриз и средновековния духовник, мистик и поет Руми. Във времена на фанатизъм и класови предразсъдъци те отстояват духовността, която носят в сърцата си, и отварят дома си за хора от всички прослойки на обществото. Твърдо вярват в учението за любовта като основна градивна частица на живота, любовта, която свързва хората през векове, култури и географски ширини.

Преди да се превърне в световноизвестен поет, духовният учител Джелаладин Руми търси себе си сред необяснима самота. Въпреки хилядите си почитатели и ученици Руми чувства, че нещо липсва в живота му. Странстващият дервиш Шамс идва в отговор на молитвите му. Тяхното приятелство променя живота на Руми завинаги.

Ела Рубинстайн е 40-годишна домакиня от Бостън, майка на три деца и рецензент към литературна агенция. Първата й задача е да прочете и оцени „Сладко богохулство“ – роман, написан от напълно неизвестен автор на име Азис Захара. Книгата на Захара разказва през погледа на различни хора за пътя, извървян от Шамс към Руми, както и за ролята, която дервишът изиграва при трансформирането на успешния, но нещастен духовник, в отдаден мистик, страстен поет и защитник на любовта. Завладяна от „правилата“ на суфизма, които защитават равенството на всички хора и религии и искрицата любов, която всеки носи в себе си, Ела осъзнава, че историята на Руми е огледало на нейния живот и че Захара – както Шамс, идва, за да я освободи.

ЛЮБОВ обединява в едно Изтока и Запада, минало и настояще, за да даде на читателя завладяващ, драматичен и жив разказ за любовта. Това е книга, която ни оставя без дъх, но най-вече отговоря на големия въпрос: „Как любовта може да промени живота ни?“. 

Източник

Източник на файла

078c74cf160fb15a7af87ae280f35b97_L

Моля те Смърт, да вървим!

 

Смърт, смъртчице! Курво, проклета!
Колко струваш? Продажна ли си?
Дай цена, ще ти купя сърцето,
само моля те, си върви!
Стига вече навред си мърсувала,
ненаситна, разгонена кучко!
Колко много мъже те имаха,
колко майки кълняха те дружно.
Не ти стигнаха! Нямаш насита!
Блазни те да умират за тебе!
Да им спира сърцето зáлудо.
Докога ще се гавриш със мене…
Докога…
Докога…
Остаря…
От невъзможност бесиш и колиш!
Аз ти запомних лицето, предателко,
срещнах те в много адреси.
Името ти по вратите виси,
криеш се зад приятели,
в некролози и очи,
крадеш любими и познати.
Смърт, смъртчице! Курво, проклета!
Да ти направя кафе?
Да седнем тая нощ двете
и да се разберем.
Кръст ще сложим на масата.
И не точи лиги по мъжа ми!
Аз съм му най-мила! Ясно ли е!
Гръм да те порази за години!
И не докосвай децата ми,
пепел ти на езика!
Както си силна и властна,
ще ти извадя очите!
Искам да се събуди целият свят по-добър,
ако за теб съм причина да се оттеглиш –
АМИН!
Аз съм ти свободата!
После се отречи от хората на земята…
Моля те Смърт, да вървим!

1463075_208181086033787_1950831556_n

 

Заблуда

 

Часовете станаха есенни,
чувствата – зимни,
усилията невъзможни,
любовта – ранима,
сутрините нежелани,
мечтите с бодли.
Ръцете бесят,
очите лъжат,
градът опустя.
Любовта с два куфара, тъжна,
не искаше и да чува.
Излезе куцукайки навън.
– Моля те, Любов! –
крещях през прозореца, като луда! –
Аз още те мога!
Любовта седна на ъгъла,
видимо плаха и все още влюбена,
загледана в нищото, и простена:
– Заблуда!

tumblr_lkh7eotxuo1qj6cbqo1_500_large

 

Оставам

 

Ни́е така сме измислени още с първия дъх,
да обичаме силно, защото
трябва в много любов да пребъдва светът,
а пък черно и грозно е злото.
Има много пътеки, но към Бог е една,
изначална, навътре в сърцето.
Наполовина е смърт – наполовина съдба,
с вяра ражда Живот в Битието.
Аз така съм измислена още с първия дъх,
много важно и много просто,
ако нужна съм днес и сега на света,
тук ще бъда, поиска ли Господ.
Тук при теб съм Приятелю, в твоя живот,
за да можеш, когато осъмнеш –
сам, единствен, отчаян и мъничко лош,
мойта мисъл за теб да прегърнеш!

374480_3668505567488_1511464835_n

„Отвъд доброто и злото“

 

„Таласъмир Вампиров беше същество от отрицателен тип,

според приказния регистър… „

                       Стела Доковска

                       Из: „Приказки от Псиландия“

 

Цял живот Таласъмир
беше като трън в пета
и в държава от вампири
той се вписваше едва.
На фамилия прочута
изявен – достоен член,
в злост и пакост да пребъдва,
пръв наследник – мисионер.

В обществото на вампири
нямаше закон и ред,
в който хем да си вампирест,
хем добър за род и чест.
Светлината в Таласъмов
беше срамен, грозен факт
и системата със ужас
го нарече дружно: „Враг!“

Външността му страховита
наследена от баща,
плашещ цялата прочута
приказна по дух страна
му създаваше проблеми
и за зла беда така,
Таласъмовите вопли
стенеха от дън душа.

Нямаше минутка мира.
Цял народ гласува „ВОТ“
и с тъга Таласамиров
се сбогува с дом и род.
Косощръкова въздъхна:
– Майка съм му, но уви!
Той не е вампир за слава,
нищо, че ще ме боли!

А Обесников – баща му,
наместо зелен – червен,
се засрами и отсече:
– Син ми е, но край! Без мен!
В таз’ земя царува грубост,
страховитостта е цел.
Тук доброто се бичува!
Този син е срам за мен!

Тъй останал без подкрепа
клетникът да дири брод,
тръгна си съвсем изгубен
без семейство и народ.
Участ жлъчна го последва
и с кръвясали очи,
Вампирясников се стрелна
към незнайни ширини.

Тромав и наглед ужасен,
той пристъпи в чуден свят,
свръхестествено прекрасен,
антипод на гняв и страх.
Омагьосан от доброто,
своенравен и красив,
дето феите са боси,
а пък вещиците – мит.

Цял живот Таласъмир
беше като трън в пета,
и не вярваше, че милост
заслужава той в света.
Във регистрите записан:
„грозен и ужасен гном“,
по рождение орисан,
злободневен – по закон.

Но в страната на елфини,
ефимерност и мечти,
Таласъмов неумело
заживя и преоткри,
че в душата му стаена,
дявол знае как така,
красотата „забранена“
се събуди на МИГА.

 

mid_1

Елизабет Гилбърт and Нора Павлова

 

„На Бали не е като да си кацнала насред Судан, без никаква представа какво ще правиш след това.”. „Бали е остров приблизително с размерите на Делауер и е популярна туристическа дестинация. Мястото се е самоорганизирало изцяло да ти помогне, на теб, западняка с кредитните карти, лесно да го обикаляш. Тук за щастие навсякъде говорят английски. Наистина не е проблем да дойдеш. Можеш да смениш парите си на летището, да намериш такси с любезен шофьор, който ще ти предложи чудесен хотел — тези неща лесно могат да се организират.”
Из „Яж, моли се и обичай” от Елизабет Гилбърт

Добре, че Гилбърт не познаваше Нора Павлова. Какво щяха да й чуят ушите:
– И как според Вас да стигна до Бали? – щеше да попита Нора.
– Със самолет, диър – с радушна усмивка щеше да обясни Гилбърт в желанието си да бъде полезна.
– Аха, самолет значи. А мъни, откъде? – щеше да стреля Нора, на развален английски по напористата й усмивка.
– Кредитните Ви карти, съншайн – все така ентусиазирана би отвърнала Гилбърт.
– Карта значи. Кредитна?! А лихвата от 20% по кредитната карта, кой ще плаща?
– О! Уърк, дарлинг. Уърк! Толкова е просто! – отговорите на Гилбърт щяха да се редят, като пасианс от компютъра на Младши.
– Как не се бях сетила по-рано! Уърк било решението! А ако няма в България уърк? Какво правим?
Гилбърт щеше да премигне няколко пъти недоумяващо, да продължи да обяснява, че всичко е въпрос на желание и да махне с ръка отегчена. И по-добре. Лошо щеше да бъде да стигнат до следващата камара въпроси: кой ще гледа децата, кой ще плаща хотели, храна, а ако работиш, кой работодател ще те изтърпи да отсъстваш по-дълго от три дни, от полагащите се двайсет на година. Като те изпратят близките ти за Бали, какво ще ядат те, при положение, че семейният бюджет се е изпарил още на опашката пред „ЕОН” или „ЧЕЗ”. И как така една жена ще си „вдигне” задника и ще хукне към Бали да си „вее” байрака. Ами готвенето, прането, гладенето? Къде се намираш ти! Просветление търсела! Сопааа! Сопа!
(Извинявай Гилбърт, нищо лично! Пишеш невероятно! Българска черта е, за неудовлетворението си да обвиняваме другите.)
Най-вероятно в онзи съдбоносен момент щеше да ги спаси езиковата бариера. Нора и Гилбърт едва ли някога щяха да обменят възгледите си за нещата от живота.

P.S. Следва продължение…

comer rezar amar (filme)

 

Меча услуга

 

Меча услуга е прошката. Като се замисля колко мечи услуги съм направила, главата ме заболява. Даде ти мечката мед, после ръката ти ще иска да отхапе. Погалиш я – пак същото. Мястото на мечките е в гората. Пуснеш ли ги в дома си, ще овършеят. Нямат вина животинчетата, и те създания, ама в техните си дебри се чувстват на място. Всеки в гьола си. То и аз искам да съм птица и да летя, обаче пусто – не става. Понякога, когато ме заболи гърбът, викам си – крила ще са, но не било. Меча услуга е прошката, казвам Ви. Уж простиш, а посред някоя студена и зафучала до облаците зимна нощ на вратата ти ще се хлопне, я не отвориш, ще се влезе с трясък заедно с дървесината и току те изяла. То кучето на двора ме лае като минавам да му пълня купичката с храна, а какво остана за една мечка. Има закон на тая земя, всеки камък си тежи на мястото. За всичко си има ред. Достатъчно е, като не мелят мечка и човек брашно – да не „работят” в една мелница. Падне ли ябълката на земята и вземе ли да прогнива, какъв е смисълът дървото да й прощава, че го е изоставила, или пък тя на него. И да си простят, няма как да бъдат заедно от там насетне. На една работа като и дойде краят – отпиши я. Животът продължава и след нея. На следващата пролет дървото пак ще роди. Ябълки да искаш…
А ако ти трябват мечки – в гората. Те смелчаците пък от друга страна там ходели. Дядо все казваше: „Който го е страх от мечки, да не ходи в гората!“ Виждал ги е предполагам. Гледам комшийката под нас все с насинено око. В гората ще да ходи нощно време – смела жена!
Шарен свят…
Природа – суша, нито тебе, нито мене слуша.

10520656_10152393808790759_1423352112009963238_n

 

За книга с автограф: в контакти

 
 
 
Първата стихосбирка на Маргало е вече факт.
Всеки, който иска да притежава книгата,
нека използва формата за контакт
и ще получи екземпляр с личен автограф.
За контакти:
www.margalo-bg.com
margalo-bg.com@gmail.com
И страниците във фейсбук:
 
Маргало
Не ми показвай
среден пръст, Съдба!
Първо издание
Редактор: Елена Иванова
Дизайн и предпечат: MrLalevStyle
Снимка корица: Екатерина Соловиева
Издателски код: 978-954-92581
Формат: 60х90/16
Печатни коли: 8.25
ISBN: 978-954-92581
 
Маргало
 

 

От пръстчета за пръстчета

 

Тия дни ме хвана едно чувство за майсторичкане на разни нещица и сътворих няколко красотички, които силно ме усмихнаха. Хубаво е, когато без причина направиш нещо, пълно със смисъл и преливащо от причини да ощипеш деня по бузата.

Пръстенчета за усмихнат ден 🙂

Снимка0358

 

Снимка0359

Ти, сине…

 

Ти, сине, някога ще разбереш,
аз вярвай – няма за какво да ти прощавам.
Убиец да си, наркоман – крадец,
зад тебе ще застана.
Обещавам!

Не се кори, разбирам те. Нали
за тебе всяка пропаст ще зазидам.
Защото те обичам много! Спри!
Не си ми длъжен с нищо. Аз разбирам…

Сега ме отречи!
Не си подлец!
Напротив – ти си ми икона.
Пред тебе даже Младенец,
превръща в грях великата Мадона.

Пред тебе даже Бог мълчи,
защото ти си извор на живота.
На клада да ме разпнат съдни дни,
ако поискаш – нека съм виновна.

Ако поискаш нека съм ти трън
и всичките ти грешки да изкупя.
Ти, сине, някога ще разбереш,
че си ми всичко…
Истината…
Пътят.

Стефка Стефанова, Маргало, ivan lalev, mrlalevstyle, дизайн, предпечат, редактиране, реклама, издаване, книга

Добре дошли!

 

Не и́ пукаше какво предстоеше, къде ще се събуди утре, а най-малко дали изобщо ще се събуди. Бягаше. Бягаше, откакто се помнеше. Никъде не я очакваше така жадуваната причина – да остане. Една мисъл през цялото това време не ѝ даваше мира и я притискаше с дулото си между ребрата: като бяга, бяга ли всъщност или се връща, и когато се връща – връща ли се или бяга. Бореше се срещу нея в желанието си да не и́ се отдаде, но пулсът и́ препускаше, подгонен като от стадо озверели, диви бизони – насъскани, и до арогантност агресивни, от тропотът на които я боляха дори очните дъна, за мозъчната кора да не говорим. Предпочиташе гънките върху нея да бяха прилежно изгладени до блясък, но да не чувства нищо.

Да властва над това, си беше сюжет от фантастичен филм, спечелил подобаващо номинация за Оскар.

Завиждаше на ония, които вече се бяха пренесли отвъд чертата на живота. Та тя беше по-мъртва и от мъртвите.

Приличаше на бомба със закъснител, която държеше в мазето – под сърцето си. Затрупваше я със

стари грешки, кутии с душевни отпадъци, ненаучени уроци – провалени житейски изпити. Криеше я

там – от срам. Замаскираше вратата към нея с надеждата, да не я открие никой – никога! Чупеше крушките, за да не светят, но престорената „доброжелателка“ – коварна и безкомпромисна, цъкаше и пафкаше в динамитни изпарения, докато чакаше предателски своя сюблимен момент, за да гръмне и да разбие на пух и прах всичко, което година след година бе внимателно събирано и градено; да го разкъса на парчета, да натрие носа на света, и да остави душата на собственичката си като разграден двор.

Вече бе в графата „големи момичета“, но така и не успя да мръдне по-натам и да застане смирена в другата – редом до всичките си познати, които ден след ден не забравяха да и́ напомнят, че не е от техния „ранг“ и „сой“–„Мъдър и зрял човек“. След колко още живота щяха да я титулуват…

Идея нямаше.

Познато ли ви е усещането?

На мен да… и за съжаление твърде често застава пред душата ми, готово да я погълне и да я смели. За съжаление твърде че сто съм се губила или поне така съм си мислила, докато съм се намирала. Твърде често съм бягала или съм се връщала, докато се заблуждавам, че ще се скрия от самата себе си.

Добре дошли в моя свят, да не кажа – в центъра на самата ми същност, където земетръсната зона е с повишена сеизмична активност, за което всъщност няма да излъжа.

Радвам се да ви отворя, да ви поканя и да ви разведа.

Ето в този момент…

Не че няма къде да идете – да се приберете у до- ма или да хукнете през глава, за да не ви намери дори собствената майка, но нека първо ви разкажа за моя свят. Нека ви приютя за няколко мига споделеност. Нека усетите, че не сте сами, че бизони- те в главата ви не живеят само под вашата мозъчна

кора, че идват твърде често неканени и в моята, и че винаги сте добре дошли, когато искате да се скриете от вашето стадо…

Елате да ви покажа моето!

 

Не обещавам, че ще ви олекне, но поне ще знаете, че „лудите“ не живеят само на вашия адрес.

936187_153864578119238_1874901240_n

Седемте рилски езера

Тази година имах възможност да сбъдна още една своя голяма мечта  – качих се на Рила и играх паневритмия. Имаше малки произшествия с катеренето, навехнати крачета и опасни ситуации – надвесени над скалите при изкачването, но усещането беше бездумно. Пожелавам го на всеки, който има порив да направи нещо такова!

IMG_5004

IMG_5006

IMG_5013

IMG_5020

IMG_5023

IMG_5068

IMG_5084

IMG_5067

IMG_5066

IMG_5055

IMG_5078

IMG_5083

IMG_5091

IMG_5089

IMG_4963

IMG_4965

IMG_4968

IMG_4970

IMG_4982

IMG_4986

IMG_4991

На майка

 

Уморена от грижи, попрегърбена, тиха,
зад вратата отчаяно гледа.
На лицето и́ мъка се прокрадва нескрита;
наранена, отрудена, бледа.

Прегрешила пред Бога, чака свойта присъда;
между пръсти държи малък кръст.
Иска прошка от Господа, и очаква да зърне
дъщеря си по селския път.

А пък аз все не идвам, все си имам причини
да ме няма и днес у дома.
Майка знае – в сърцето си, че в живота си имам
много „важни“ житейски дела.

Майка знае – не пита, все така си мълчи
и на пейката сяда пред къщи.
Като минат комшии дълго бърше очи
във забрадката с черните кръпки.

Вечер пали кандилото и в сърцето с тревога
ляга кротко и чака деня.
Катинара отключва, като дойда, да мога
да си вляза сама у дома.

Стефка Стефанова, Маргало, ivan lalev, mrlalevstyle, дизайн, предпечат, редактиране, реклама, издаване, книга

Господи, прости!

 

Когато казах: Господи, прости!
Той ми прости и взе от мен крилете си.
Научих се – не всичко се лети,
и заобичах лазейки нозете си.

Пълзях и срещах диви зверове,
насреща ми ръмжаха и скимтяха,
Отново обвиних Баща си – те
не са ми равни с нищо на Земята.

Представям си – до сълзи се е смял,
когато с тях делях си Битието,
и лазейки го мразех и кълнях,
не вярвах вече в него – аз детето му.

Затворих си сърцето – бях сърдит.
Молитви ли? Съвсем да ме прощава.
Не искам вече нищо в този свят.
Ще Бъда надалеч – да го забравя.

Наистина навярно бè простил,
и дълго бè оставил ме да скитам.
Дойде мигът – синът ми се роди,
и аз си спомних как го бях отритнал.

Сега се моля всеки Божи ден,
дорде синът ми може – нека ходи,
летенето е болката – за мен,
лети ли той – аз нощем се тревожа.

И чак сега за жалост осъзнах –
животът е прекрасна траектория,
измериш ли го в крачки – си богат,
в небето ли се рееш – си история.

Стефка Стефанова, Маргало

 

Маргало в Пловдив

Пловдивски университет „Паисии Хилендарски“

Стефка Стефанова, Маргало

Маргало представя стихосбирката си

„Не ми показвай среден пръст, Съдба!“

29 май, 18.00ч., Централна университетска библиотека

Стефка Стефанова, Маргало

Стефка Стефанова, Маргало

Стефка Стефанова, Маргало

Не мога!

 

Ако някой все още мисли,
че може върху мен да играе и скача.
Да пресмята какво ми е дал, или взела съм,
да ми бъде без съдник палачът.
Да пирува до късно,
и да вдига купони на мегдана на моите страсти,
а пък сутрин да спи – ни мирисал, ни ял, ни разбрал,
че е счупил в душата ми всичките части.
Да се мъчи да пише бездарно пародия тъпчейки нервите ми.
Да си мисли, че длъжна съм да търпя,
и да къса косите ми снежни.
Да ми връща за болките – дето някой си друг е направил.
и да блъска вратите ми –
без това от отдавна посрещнали заник.
Да се спре!
Във торбата си клета да натъпче до горе греха си,
и връз друга душа да присламчи ужасните свои пороци.
Аз не мога!
Уморих се, и вече съм твърде голяма.
Тя така си замина прощавайки даже и мама.

02fddb672635f613568b378e7137cbf9

Не казвай

 

Не ми казвай, че съм единствена!
Лъжа е…
Лъгали са ме грешни и „праведни“.
Клеха се с думи: „ЗАВИНАГИ“,
а със сърце, вместо камък,
с клетва ме стигнаха: „МИНАЛО СИ!“
Не ми казвай, че в мен си влюбен!
Моля те! Имай милост!
От „безнадеждно влюбени“, Бога ми, съм в немилост.
Просто постой и не питай, ако умееш – мълчи!
Аз може малко да викам,
то е защото БОЛИ!

1_85

Стефан Дюлгеров

 

Стефан Дюлгеров седна на пейката под големия стар орех, посаден от бащата на жена му преди повече от сто години, измъкна от джоба си последната цигара и се разплака. Мразеше да плаче. Това не бе мъжка работа. Мъжка работа бе да грабнеш лопатата и да овършееш декарите земя под краката си и да ги подчиниш. Безсилие задавяше Стефан Дюлгеров в тая хладна априлска утрин и той се изплю в краката си и изпсува на глас, въпреки, че никой в живота му не го бе чувал да прави това. „Не е мъжка работа да псуваш” – изповядваше като верую пред близките си отвращението си от това нисше деяние, което освен, че бе нелицеприятно, го караше да се срамува, дори само като го чува. И тая омразна тежест в гърлото как презираше. Тежест, която прекършва силата на един мъж и го поваля на земята. Вместо да нарами живота на плещите си и да бърше потно чело в кърпата на главата си, без да превие гръб, тая тежест го правеше да прилича на жена, слаба и безсилна. Гледаше със замъглен поглед земята пред себе си, и й се молеше. Тук, сред тия буци пръст и зреещи семена, Стефан Дюлгеров бе засял най-съкровените си молитви. Нямаше по-висш олтар от тоя, в който един ден щяха да легнат уморените му нозе. Земята щеше да му даде прошка, както той и прощаваше през сушавите години, в които утробата й вехнеше и не раждаше ни стрък. Че кой друг би му простил. Ей в тия буци пръст се бе кръстил Стефан Дюлгеров цял един живот, и само тия буци пръст чуваха молитвите му!

– Дядо, идваш ли? – чу глас откъм външната порта и затътри старите си подшити галоши натам.
– Идвам, Вальо, идвам. Айде, че баба ти чака. Знаеш каква е – Стефан Дюлгеров изхлузи галошите си и ги подритна в страни.

P.S. Следва продължение…

d76c21961608f0881670aa4289eba5802e0a49163785141

Портфолио „MrLalevStyle“ – дизайн и реклама

 

Цялата визия на книгите на Маргало, включително рекламните материали – плакати, видеоклипове, фотоколажи, лого е дело на дизайнерска къща  „MrLalevStyle“ , която извършва пълната гама услуги, свързани с издаването и рекламата:

  • Дизайн на книги и предпечатна подготовка.
  • Коригиране и стилово редактиране.
  • Дизайн на рекламни плакати, флаери, визитки.
  • Изработване на лого.

За контакти: ТУК.

MrLalevStyle, Иван Лалев

Приказка с различен край…

 

И те не заживели щастливо.
Когато я срещнал бил влюбен в друга.
Когато го срещнала била в развод.
Той не търсил в нея съпругата,
тя не търсила мъж, а живот.
Укрепвали своя недъг взаимно.
Той – влюбен в другата, не можел да спи.
Тя робувала от възрастта на безсънието.
И просто така – до зори.
Просто така се опознали случайно.
Той като мъж, можел всъщност с две,
но на нея казал брутално:
– Ти ще си! Другата – майната и́, да мре!
И тя започнала да живее,
той също започнал. Фурор!
Ей така се случват нещата незнайно
и вкарват свободата в обор.
Най-лошото е, че от там насетне
си канен на маскарад.
Той се вживява в роля на девствен,
тя, че му вярва – парад!
Докато една сутрин денят почука
на общата им врата,
пред вратата – два пътя…
И всичко завършва така.

pLease___don__t_Leave_me_____by_pinaryilmaz

WC

Не му дошло на ума като решил да ме сменя с оная, че и тя ходела до тоалетната по ония интимни и големи нужди. Сега реве.

– Олеле, ама аз какво видях!

„Що бе, Съкровище – говоря си като лудите – ти, жълтици ли очакваше?!
Айде сега чисти! С голямата лопата. „
Вайка се милият, и като последния несретник на света – хълца и пелтечи:

– Винаги само тебе съм обичал! Прости ми!

Не му се чисти, познавам си го. Иска да мине метър, ама нейсе. Щото до сега и в неговите, и в моите, и на децата, все аз съм потопена – и шетам ли шетам, зарината в центъра на вонята. Къде да ги предпазя, къде да не ги отровя, пък нали са й алергични – любов, какво да правиш!

Сладката обаче, до преди това гърла, за съжаление чакала моя хубостник, щото работела „Принцеса”. И много „Принцове“, освен Съкровището, жадували да й чистят, че и с подаръци щели да я обсипят за тая хубава работа.

Вярно, че е висшист моя, уж умен човек. Предполага се да знае малко повече от другите простосмъртни, дето не сме пушили цигари 5 години по оградите на ВУЗОВЕ-те на млади години. Ама то и в учебника в основното училище по биология имаше урок за човешката физиология – ядем, спим, с****. Природа! Няма нищо изненадващо. От деца пълним кой пелени, кой памперси. Сега съжалявал. Не му се оправдали очакванията демек. Разбрал, че и това „прасенце” било, като всички останали. Синът ни скоро беше напарфюмирал прасето на баба си с марковия ми парфюм, който измъкнал от дамската ми чанта за секунда, докато съм го изпуснала от полезрението си. Замириса добичето за известно време на нещо по-различно, затвориш ли очи и се доближиш до него, току може и да се поизлъжеш за момент, ама като изтрезнееш и ги отвориш – Бог да ти е на помощ. Все представител на животинския си род.
А моят толкова е жален с лопатата дето съм му я опряла пред вратата, и с чантата топли дрехи, за по-студените нощи. Да ти се скъса сърцето… ама друг път, както се казваше в един хубав български филм навремето:

Те, такива като моичкият са ми много интересни – натопили се на топличко, свикнали с миризмата и мислят – никой нищо не разбира, а то – да не ги доближиш – вони, та свят да ти се завие.
Ще се справи, мъжко момче е, нека сега изрине, пък след време ще го видя как я кара, че сега съм заета – малката се е оакала, нямам време.

изтеглен файл

Маргало в Шабла

 

„Нежна, но провокативна, еуфорична и понякога тъжна, търсеща и борбена, наранена, но обичаща. Такава видяха Стефка Стефанова – Маргало почитателите на мерената реч, които миналата седмица присъстваха на представя- нето на стихосбирката „Не ми показвай среден пръст, Съдба“ в Зеления център в Шабла.

11216326_10205563887149983_1013391970_n

Станала популярна първо в социалната мрежа, където намира широк кръг от читатели (и приятели!) поетесата от Русе дълго време сама поставя под въпрос величината на своя талант и стаена зад набиращия известност псев- доним, не бърза да разкрие коя е реалната личност зад Маргало. Поредица от щастливи случвания – подкрепата на непознати фенове на поезията ѝ и любовта, която я намира в личен план – ѝ дават криле: да живее наяве, да бъде себе си наяве, да чете стиховете си на глас, пред реална аудитория. И да издаде стихосбирка – своята поетична автобиография, паданията и възходите от последните няколко години, стихосбирка, която пресича целия спектър на богатата емоционална скала. Във фина презентация от думи, образи и музика Маргало представи своята дебютна книга пред шабленци и им позволи да надникнат в богатия и сложен свят на жената. „Искреност“ – това е знакът, който гостите на събитието откриха да стои като ореол и клеймо над всеки прозвучал стих. Осъзнаването, че да бъдеш жена е не само кръст, но и предизвикателство, че да станеш любима е не просто избор на другия, но понякога и отвоюване, че да кажеш „да“ на най-съкровените желания, може да означава да извикаш „не“ на онзи, който ги е пробудил.

11269407_10205569991142579_1801342536_n

Съвременната женска поезия за пореден път въстава на бунт – не срещу морала, срещу двойствените му проявления. Не и срещу исконните задължения на съпругата – срещу издигането им в етикет и единствен критерий за оценка. Изискваща, питаща, диалогична. Неспокойна, полюсна, дръзка. Маргало за малко надникна в спокойното ежедневие на малкия град, усмихна се и каза: „Аз не мога да пиша, ако в душата ми е мир. Ако ми е светло и удобно. Но съм светла, разбираща и приема- ща, когато заставам пред вас. Защото ви чувствам като съмишленици и приятели.“ На добър час на перото ти оттук насетне, Маргало! И до нови срещи… “

11101149_10205569989862547_169748865_n

11126725_10205563887509992_1532577436_n

Новината – ТУК.

Автобиография – с намигване :)

 

Аз съм ураган, такава съм от самото си раждане.

Майка често е искала да ме хвърли през прозореца, когато съм крещяла и посинявала от рев, въпреки, че осем години ме е чакала и ненормално силно ме е обичала.
/Тук е място, на което човек, трябва да се усмихне. Четящите майки знаят 🙂 /

Та, аз съм ураган, да не кажа торнадо, и за съжаление съм преминавала през много животи опустошително. Наглед – нежна, тиха, бяла и добра, а затвориш ли очи, пуснеш ли ме да вляза – буря, с огромна разрушителна сила, вие и фучи, кърши клони, събаря дувари и си тръгва.

По тоя повод, искам да кажа на всички, които не могат да спят заради мен нощно време – ако не съм бушувала в живота Ви – не съжалявайте, ако съм – съжалявам!
Тия любовни песни, че съм ЖЕНАТА, да не ги чувам повече, щото като дойда и разруша, после други песни слушам по местната радиоточка.
Пиша тая автобиография за успокоение на някой бивши земи, по които съм върлувала.

Аз бях!

Вие сте самото съвършенство на природата – ненапити ручей, плодоносни земи, дъхави горски поляни.

Аз бях!

Виновна!

1393932_167534733442874_1736319638_n

„Приказка за една съвременна Принцеса“

 

Пепеляшко наострял сутрешната си мъжественост с чаша бира, а Принцесата цепила камъни за огнището.
С течение на времето гласът й дори мутирал и тя станала татко на бъдещите наследници на трона.
Пепеляшко много я обичал, обича я и до ден днешен,
особено, като му купува бира, докато се връща след лов от гората.
Прегръща я, за да си вземе по-бързо галоните от торбичката,
а Принцесата щастливо пърха с мигли, благодарна за прегръдката от любимия.
А ако го видите как обича приятелките й! Направо да й завидите! Оставя я да спи по-цели нощи спокойна в царските покой, а тях кара да вършат цялата женска работа. Мъж и половина.
Цялото царство живеело щастливо, живее и до днес.
Особено Принцесата…

11218459_818302151620939_2496027711659174593_n

Рекламна фотосесия

 

 

С огромна благодарност към невероятната фотографка от Русе Валентина Петкова за професионалната и иновативна фотосесия.

Връзка с Валентина Петкова – ТУК.

Стефка Стефанова - Маргало
Стефка Стефанова – Маргало

 

Стефка Стефанова - Маргало
Стефка Стефанова – Маргало

 

Стефка Стефанова - Маргало
Стефка Стефанова – Маргало

 

Стефка Стефанова - Маргало
Стефка Стефанова – Маргало

Слово на писателя Георги Господинов по случай 24 май

Светъл празник, приятели!

 

Нашият психопрофил

16717_4625414689618_2366739339548713669_n

Дишането до мен всяка нощ разпилява липси.
Крайчецът на дъха от съседната възглавница ми напомня, че притежавам споделеност.
Той се обича на едно сърце разстояние, с усещане, че е пеперудите в коремът ми.
Несъвършен е – и това го прави съвършен.

Шептя в сетивата му:

Люби ме многоплътно с:

Очертанията на душата му ме обгръщат и събират – до допълване.
Смисълът е заедност.
Пристрастена съм към миглите, токсични на необичане.
Зад вратите на ръцете му живея само аз.
Лудост са пожеланията ми за Коледа: „Той, Той, и пак Той!“
Колкото и да ме разпилява из света, не се деля на частиците си – Цяла съм, като ЗАВИНАГИ.
Преглъщам го на големи дози ЛЮБОВ.
Обожам обсебването с неговото име.
Бъдещето свива гнезда в масата, която приготвям за вечеря и отглежда пиленцата сред хляба ни.
Заслужен ми е.
Рисувала съм душата му още преди да усети четките по контурите на синьото си.
Без мен е безпролетен.
От топлината му се раждат пространства.
Той е Коледното ми настроение.
Като жените, които очакват да им се сбъдне на сън.
Старомодно момиче съм – слушам всяка нощ дишането от съседната възглавница и събирам розовите облачета, надвесени от тавана.
В чекмеджетата – прилежно сгънати събира прах самотното минало.
Някоя пролет ще го почистя.
Рошави са очите, които ме будят сутрин и щастливеят, ако не ги среша.
Донасям им вятър и се вмъквам в кадифеното им битие.
ЗАЕДНОСТ
ЗАЕДНОСТ
ЗАЕДНОСТ
Нашият психопрофил!

Маргало

 

Илюзия

 

Той си мисли, че съм му писана и везана,
и на колана му, като кобур вися.
Скимне ли му – вади пищова и стреля,
но си няма ни най-малка представа как се люби жена.

Той си няма представа, че зависи до Бога от мен.
По сценарий ми дава най-невзрачната роля.
Ей такива мъже са ми много любими в света,
за мишена те ползват, а накрая се влачат и молят.

Ей такива мъже си играят хлапашки на руска рулетка:
„Нямаш глас мила моя – мълчи!
Я си гъкнала, вадя пищова и стрелям!“,
след което го слагат в кобура и довършват войната с очи.

Аз мълча. Да си търся правата в играта – изгубена кауза.
Той ще стреля, ще стреля – ще ме рани.
Ще му свършат патроните – ясна е тази минута печална,
и ще почне тогава по мене да пръска пари.

И ще почне тогава една театрална пиеса безкрайна.
Слабостта му безстрастно ще ме гали безсилна с лъжи.
Но недай си Боже, да намери отново патрони случайно,
ще си лъсне пищова, и окото му няма да мигне дори.

10405437_895751307154768_8787448665391748826_n

Маргало – вестник „Черно море“

 

Вестник „Черно море“ – четете ТУК.

Стефка Стефанова, Маргало

Премиера на поетичната книга „Не ми показвай среден пръст, Съдба!“ ще се проведе от 18 часа утре в галерия „Актив арт“. Автор на стиховете е младата поетеса от Русе Стефка Стефанова, известна с литературния псевдоним Маргало.
Това е първата издадена стихосбирка на авторката, придобила особена популярност в литературните форуми и социалните мрежи. Стотици читатели ежеднежно споделят, коментират и преживяват стиховете, които сега са събрани в естетски оформен том и с благодарности:
„На всички обични рамена,
върху които стъпвах
в опита си да летя –
БЛАГОДАРЯ!“
„Поезията е съкровеният свят, в който Маргало се чувства истински свободна. Тя я изпълва с желание за живот и самопреценка, която  я отвежда към търсене на любов и красота, към пълноценно изживяване на дните. Гняв и нежност, уязвимост и съпротива, дълбока изповедност и безпощадна искреност има в тази етична и много лична поезия. Мъдро и талантливо поетесата изповядва вълненията на сърцето си. Това е нейната лична автобиография“, казва филологът Елена Иванова.